Редакционна бележка към брой XXX на сп. Грейпвайн:

В събота, на 7 октомври 1967 година Бил У. съосновател на АА, отпразнува своята 33-та годишнина в АА в присъствието на повече от 3000 членове на АА, които по този впечатляващ повод се събраха в голямата бална зала на хотел Хилтън в Ню Йорк. Бил беше третият и последен говорител на това събитие. Джим С. от групата Комак от Лонг Айланд и Кирстен Т. от Скарсдейл, Ню Йорк бяха двамата, които говориха преди него. Когато дойде редът му, Бил разказа своята лична история пред аудиторията, която слушаше в захлас. Разказа за своите нови прозрения относно етапите, през които е минал, за да се промени от „безнадежден пияница” в човек, който заедно с доктор Боб от Акрон основа общество на взаимопомощ за възстановяване от алкохолизъм. Общество, което днес има около половин милион членове в повече от 90 страни по света.

Докато разказваше своята история, Бил наблегна на помощта, която е получил той и АА в ранните си години и без която днес Обществото ни не би съществувало. Помощ дошла от „духовни центрове, от одухотворени мъже и жени”. Той подчерта приноса на доктор Карл Юнг от Цюрих и доктор Уилям Силкуърт от Ню Йорк. Пред хилядите, които го слушаха, той прочете едно писмо от доктор Юнг .

Когато Бил стана да говори през онази октомврийска вечер миналата година, този брой на списание „Грейпвайн” вече беше планиран. Беше предвидено да се отпечата кореспонденцията на Бил с д-р Юнг и вие ще я намерите на нашите страници. В последната минута взехме решение да променим броя и да публикуваме и част от речта на Бил по повод неговата годишнина, заради пряката връзка между нея и разбирането на изключително важното за АА първоначално „послание до АА” на д-р Юнг.

(Личната история на Бил е разказана с големи подробности в Голямата Книга „Анонимни алкохолици”, както и в „АА съзряване”.)

Бил започна своето изказване като се обърна към Кирстен и Джим, двамата, които бяха говорили преди него…

„Както Кирстен спомена толкова трогателно преди малко: „Годините, опустошени от скакалците са минало…” И както Джим простичко го каза: „Има Бог и има Милост…”

Тази вечер си мисля, че бих искал … да ви разкажа моята история по периоди. Първо за „годините на загуба” и за причините, както сега ги виждам, които доведоха до моя алкохолизъм в ранните години от моя живот, а после за моята вяра, че „има Бог и има Милост” и какъв беше резултатът за мен, а и за много други като мен от тази вяра.

Нашият председател тази вечер (Джим Ф. от Уайт Плейнс, Ню Йорк) отбеляза колко много чудесни приятели е имало АА от самото начало. Можеше да каже, че забележителните ни приятели са до нас и днес и са били през цялото това време откакто АА ни отвори очите!

Дълго преди да изтрезнея, дълго преди да ми хрумне изобщо идеята за АА и за това, че алкохолиците трябва да си помагат сами един на друг, имаше някои мъже и жени, които ми дадоха забележителни познания и умения и те направиха съвършено различни следващите ми години. Това, което е отличително за тези първи приятели, които толкова помогнаха на АА със своята мъдрост и опит е следното: всеки от тях беше духовно ориентиран, бе развил дълбока духовност.

Тази вечер бих искал да спомена само една от историческите ситуации, които спомогнаха да се роди АА. Много от вас са чували част от тази история, историята за това как Роланд Х., един американски бизнесмен страдаше от постоянно влошаващ се алкохолизъм. Той пробваше лечение след лечение, но след всеки опит алкохолизмът му се задълбочаваше. Накрая, като последна възможност той замина за Европа и буквално се хвърли в ръцете на д-р Карл Юнг, който в резултат от тази среща се доказа като добър и голям приятел на АА.

Вие си спомняте, че д-р Юнг е един от тримата пионери в изкуството на психиатрията. Това, което го отличава от неговите колеги Фройд и Адлер е фактът, че той обръща голямо внимание на духовността, на това което отличава всеки един от нас от другия и което ни отличава от всички останали…

Не осъзнавах напълно колко велик човек в духовно отношение е Карл Юнг, когато през 1961 година му написах доста закъсняло писмо, за да му изкажа нашата благодарност за големия принос, който той имаше при създаването на нашето общество Анонимни алкохолици.

Това беше последната година от неговия живот. Той беше вече стар. Независимо от това, той ми написа отговор. Изглеждаше като да е писал само с един пръст на пишещата машина. Сега това писмо е едно от най-ценните ми притежания. Луис го сложи в рамка и то ще бъде винаги с нас.

Трябва много внимателно да вникнем какво казва д-р Юнг в това писмо, толкова очевидно написано с дълбока любов и разбиране, написано с езика на сърцето. Да открием онова прозрение, което е нужно за възстановяването от алкохолизма, прозрение, което дойде при мен чрез Роланд и Еби в един критичен момент от моето пропадане и което означаваше толкова много за АА, когато движението беше още в зародиш. Скромното желание на д-р Юнг да казва истината, дори ако това означаваше да влезе в противоречие със собствената си теория, очертава величието на този мъж.

В историята на АА присъства още един мъж, чиято силно развита духовност подпомогна паралелно с тази на д-р Юнг появата и развитието на нашето движение – д-р Уилям Силкуърт. За разлика от д-р Юнг, името на д-р Силкуърт не беше световно известно, но също като именития си колега, неговата духовност, познаването му на човешката същност беше голямо – трябваше да бъде! Д-р Силкуърт заяви пред всички, че след двадесет години работа с алкохолици и неуспех да ги излекува, той обича алкохолиците и иска да работи с тях и за тях. Всеки алкохолик, който го е посетил е усетил тази любов. Но много малко от тези, с които той бе работил бяха успели да се възстановят. Той мислеше, че аз ще успея да се възстановя. После дойде денят, в който стана ясно, че това няма да стане, че то не може да стане.

По това време д-р Силкуърт вече беше дефинирал алкохолизма като болест на емоциите, комбинирана с болест на организма, която той свободно интерпретираше като алергия. Неговото мнение може да бъде прочетено в предговора към книгата „Анонимни алкохолици”, в главата „Мнението на лекаря” и в следващите години е единодушно прието в АА.

Както д-р Юнг казва на Роланд, че неговият случай е безнадежден от медицинска и психиатрична гледна точка, така и д-р Силкуърт описал на Луис моя случай в един съдбоносен ден през лятото на 1934 година: „Страхувам се, че Бил няма да се оправи. Не остана нищо повече, което аз да мога да направя за него.” Думи на голямо примирение, признание, че се е предал, излезли от устата на един професионалист.

Тези думи толкова ме ужасиха, че аз цели два месеца останах трезвен. После, обаче, отново се напих. Но посланието, което Еби ми беше донесъл от д-р Юнг и Оксфордската Група, както и присъдата на д-р Силкуърт продължаваха да окупират мислите ми във всеки един буден миг. Започнах да ставам много сърдит. Имах д-р Силкуърт, който беше дефинирал алкохолизма – зависимост, която те заставя да пиеш против волята си и против твоя истински интерес, до степен, до която може да доведе до твоето унищожаване, комбинирана с чувствителност на организма към алкохола, която води до лудост или смърт, ако не спреш да пиеш. Имах и мнението на д-р Юнг, което бях получил посредством Роланд, имах и Еби, който потвърди, че няма изход, известен на лекарите. Моят бог, Науката, единствения бог, който имах ме бе обявил за безнадежден случай.

Но Еби ми беше донесъл и надежда. Не след дълго аз отново се върнах в болницата, под грижите на д-р Силкуърт и след запоя, който се оказа последното ми пиене, Еби дойде да ме види. Помолих го още веднъж да ми разкаже онова, което ми беше казал един ден, седейки до кухненската ми маса в Бруклин. А именно как самият той е успял да остане трезвен.

„Добре”, каза ми Еби, „както знаеш, трябва да си честен пред себе си; да направиш честен анализ на самия себе си; да поговориш за това с някой друг; трябва да престанеш да живееш в самота и да се върнеш в реалния свят и да възстановиш нанесените от теб щети; трябва да се опиташ да даваш без да искаш за това никаква награда като одобрение, престиж или пари; и да се помолиш на Висшата Сила, каквато я разбираш, да го направиш дори само като опит, да ти даде Милостта да се освободиш от алкохолизма.”

Както Еби се изрази работата беше съвсем проста, съвсем прозаична и го каза с усмивка. Това беше.

Накрая Еби си тръгна. Чувствах се наистина смачкан между челюстите на своята дилема. Бях тотално блокирал. В този момент нямах никаква вяра, че мога да направя и едничко просто нещо за себе си. Чувствах се като дете, загубено в тъмното. И започнах да плача като дете, без да очаквам нищо. Тогава си казах: „Ако има Бог, дали Той ще ми се покаже?” И тогава получих внезапно озарение. Едно от нещата, които не могат да бъдат описани. Бях обхванат от огромна радост и екстаз, надхвърлящи възможното. В съзнанието ми се отвори око и видях себе си, застанал на една планина. Бях попаднал направо на върха ѝ, не бях се изкачвал. И тогава в ума ми нахлу ясна мисъл: „Бил, ти си свободен човек! Това е Бог от Светите писания.” Съзнанието ми се изпълни с велико Присъствие. Усетих невероятен покой и седях в центъра на този покой без да помня колко дълго време.

Но тогава тъмната страна напомни за себе си и ми каза: „Може би, Бил, ти халюцинираш. По-добре извикай лекар.”

Лекарят дойде и аз колебливо му разказах за моето преживяване. Тогава прозвучаха велики за Анонимни алкохолици думи. Дребничкият доктор ме изслуша, погледна ме благо с онези свои сини очи и ми каза: „Бил, ти не си луд. Чел съм за подобни преживявания в книгите, но никога не съм чувал за тях от първа ръка. Не мога да ти кажа точно какво е било това, което си преживял, но ако ти е повлияло добре, дръж се за него – каквото и да е било това, то е по-добро от онова, което беше преди един час.”

И така аз се хванах за своето преживяване и вече знаех, че има Бог и има Милост. Знам го и до днес.

После, разбира се, започнах да се опитвам да анализирам себе си и да се питам защо всичко това се беше случило. Защо подобно преживяване се случва толкова рядко на другите пияници? Не трябва ли подобно нещо да се усети от всеки алкохолик?

Докато се чудех, на следващия ден Еби отново дойде, носейки ми послание от друг велик човек – Уилям Джеймс. Това послание дойде при мен под формата на книга, озаглавена „Разнообразие на религиозния опит”. Прочетох тази книга от кора до кора и открих, че и на други хора са се случвали преживявания подобни на моето. Открих, че има и преживявания, които обаче са се развивали постепенно. Открих, че има и преживявания, които не са свързани с религиозни асоциации.

Но всички преживявания, които са предизвикали рязка промяна в мотивацията са имали общ знаменател и той няма нищо общо с вярата, дисциплината или това какъв си. Тези дарове на Милостта, независимо дали са протичали внезапно или постепенно, се бяха случвали на хора в безнадеждно състояние. Хора, които не могат да контролират повече живота си и случващото се около тях, Хора, които бяха претърпели абсолютно поражение – такъв бях и аз.

Замислих се за своето поражение и осъзнах колко голяма роля бе изиграл за него в лицето на д-р Силкуърт и д-р Юнг, моят бог на Науката. Двамата доктори ми бяха съобщили много лоши новини за моето възстановяване и честно бяха признали, че науката е безсилна да се справи с мен. Именно тази безнадеждност, в която ме бяха потопили ме бе подготвила за дара, който получих.

Сега, въпреки че това беше най-голямото преживяване в моя живот, аз не мисля, че то е по-различно от опита, който всеки един член на АА е преживял – опит, който ни променя, духовно пробуждане. Всички те имат един източник – божествения покой.

И така, това преживяване доведе до верижна реакция. Осъзнах, че нищо няма да се промени за мен, ако не успея да предам посланието на друг алкохолик. Хрумна ми идеята, че трябва един алкохолик да говори с друг за своето освобождение на езика на сърцето, подобно на хората от Оксфордската Група. Това може да се превърне във верига. Тогава започнах да работя с алкохолици.

Посетих няколко събрания на Оксфордската Група. Д-р Силкуърт ми позволи да работя с няколко души, алкохолици, които бяха на лечение при него в болницата, рискувайки своята репутация. И чудо! Нищо не се случи. Имаше причина – старата ми мания за величие се беше завърнала. Бях започнал да мисля, че моето преживяване е нещо много специално. Старото ми его разцъфна отново. В един момент се чух да казвам, че ми е предопределено да спася всички пияници на света – доста голяма поръчка, нали?

Естествено, нищо не се случи, докато отново не се спука балонът. Настъпи денят, в който се озовах в хотел Мейфлауър, в Акрон и се изкушавах да изпия едно питие за първи път от моето болнично преживяване. Тогава осъзнах, че трябва да говоря с друг алкохолик, и не за да се опитам да му помогна, а за да помогне той на мен да се предпазя от алкохола и да съхраня своя дар – трезвеността. Това нямаше да бъде опит да помагам на алкохолик да спре да пие, това щеше да бъде опит да бъде спасена моята трезвеност. Нуждаех се от алкохолик, с когото да говоря. Когато двамата с д-р Боб седнахме за първи път един срещу друг, разговорът ни беше съвършено различен от всички, които бях водил досега. Аз казах: „Боб, дошъл съм да говоря с теб, защото се нуждая от теб много повече, отколкото вероятно ти от мен. Аз съм в голяма опасност, защото съм на път да се подхлъзна и да падна обратно в канала.”

Това е историята. Първо д-р Силкуърт и д-р Юнг ми бяха обяснили какъв е характера на моето заболяване, а после дойде разговорът на един алкохолик с друг, в който той сподели своята история на възстановяване, станала възможна благодарение на Божията Милост.

Dr.Jung, Dr.Silkworth and AA
Copyright © AA Grapevine, Inc January 1968

Scroll Up