"Анонимността е духовната основа на всички наши Традиции, която винаги ни напомня да поставяме принципите пред личностите."

Духовната същност на анонимността е саможертва. Тъй като Дванадесетте традиции на АА постоянно ни призовават да се откажем от личните си желания в името на общото благо, ние си даваме сметка, че духът на саможертвата — чийто символ е анонимността — е тяхната основа. АА е доказало желанието си да направи тези саможертви, които вдъхват на хората увереност в нашето бъдеще.

В началото обаче анонимността не се породи от увереност; тя бе плод на ранните ни страхове. Нашите първи безименни групи бяха тайни общества. Новите членове можеха да ни открият само чрез малцина доверени приятели. И най-малкият намек за публичност, дори по отношение на нашата работа, ни ужасяваше. Въпреки че бяхме престанали да пием, все още си мислехме, че трябва да се крием от общественото недоверие и презрение.

Когато през 1939 г. се появи "Голямата книга", ние я нарекохме "Анонимни алкохолици". В предисловието бе включено това показателно становище: "Важно е да останем анонимни, защото понастоящем сме прекадено малобройни, за да можем да се справим с огромния брой лични послания, които може да предизвика тази книга. Тъй като повечето от нас са бизнесмени или специалисти, при такова развитие на събитията няма да можем да се справяме със служебните си задължения." Между тези редове е лесно да се прочете страхът, че големият брой новопостъпващи може да наруши нашата анонимност.

С нарастването на броя на АА групите се увеличаваха и проблемите, свързани с анонимността. Ентусиазирани от чудодейното възстановяване на наши събратя алкохолици, понякога обсъждахме онези лични и мъчителни страни на техните случаи, които бяха предназначени само за ушите на техните наставници. Тогава огорчените жертви справедливо отбелязваха, че доверието им е било излъгано. Когато тези истории се разпространяваха извън АА, доверието в нашата клетва за анонимност бе подкопавано. Това често отблъскваше хората от нас. Очевидно името на всеки член на АА и неговата история трябваше да се пазят в тайна, ако такова бе желанието му. Това бе първият ни урок по практическото приложение на принципа на анонимност.

И все пак с типична невъздържаност някои от новодошлите напълно пренебрегваха всякаква секретност. Те искаха да викат за АА от покривите и точно така и постъпваха. Едва изтрезнели алкохолици хващаха за реверите първия срещнат и му разказваха историите си. Други бързаха да застанат пред микрофоните и камерите. Понякога се напиваха ужасно и проваляха с трясък групите си. От членове на АА те се превръщаха в АА позьори.

Това противоречиво явление ни накара сериозно да се замислим. Пред нас се изпречи въпросът: "Доколко анонимен трябва да бъде един член на АА". С времето ни стана ясно, че не можем да бъдем тайно общество, но също така ясно бе, че не можем да бъдем и водевилна група. Трябваше ни много време, за да намерим сигурна пътека между тези две крайности.

По правило средният новодошъл искаше семейството му веднага да узнае какво се опитва да направи. Той искаше да уведоми и хората, които се бяха опитвали да му помогнат — лекаря си, свещеника си и близките си приятели. С придобиването на самоувереност той преценяваше, че е разумно да обясни новия си начин на живот на работодателя си и на колегите си. Когато се появяваше възможност да помогне на други, той можеше с лекота да говори за АА пред когото и да било. Тези разговори в ограничен кръг му помагаха да се отърси от страха, че е заклеймен, и да започне да разпространява вестта за съществуването на АА сред околните си. Много нови мъже и жени идваха в АА в резултат на такива разговори. Въпреки че тази форма на общуване не спазваше напълно буквата на принципа за анонимност, тя все пак беше в негов дух.

Стана обаче ясно, че възможностите на метода "от уста на уста" са твърде ограничени. Нашата работа трябваше да бъде популяризирана. АА групите трябваше да достигнат до колкото се може повече отчаяни алкохолици. Поради това много групи започнаха да провеждат сбирки, открити за приятели и за обществеността, така че средният гражданин да може сам да се убеди какво представлява АА. Тези сбирки бяха посрещани с предразположение и симпатия. Скоро към групите започнаха да бъдат отправяни молби техни хора да говорят пред обществени организации, църковни групи и медицински дружества. Ако се спазваше анонимността и ако се изискваше от репортерите да не използват имена и снимки, резултатите бяха много добри.

След това се появиха и първите публикации в големите издания, които бяха зашеметяващи. Статиите на кливлъндския "Плейн Дилър" увеличиха броя на членовете ни от този град от няколко до стотици само за един ден. Съобщенията за обеда, даден от Рокфелер в чест на "Анонимни алкохолици", помогнаха за една година броят ни да се удвои. Прочутата статия на Джек Александър в "Сатърдей Ивнинг Поуст" превърна АА в национална институция. Други вестници и списания търсеха теми, свързани с АА. Филмовите компании искаха да ни снимат. Радиото, а впоследствие и телевизията, ни обсаждаха с молби за предавания. Как трябваше да постъпим?

С нахлуването на тази вълна от обществено признание си дадохме сметка, че тя може да ни донесе неизмерима полза или да ни навлече огромни беди. Всичко зависеше от това, накъде ще се насочат нещата. Ние просто не можехме да позволим на разни самозванци да влизат в ролята на месии и да представляват АА пред обществеността. Стремежът ни към реклама можеше да ни разруши. Дори ако само един от нас се напиеше на обществено място или се изкушеше да използва името на АА за собствени цели, това щеше да ни нанесе непоправима вреда. На това равнище (преса, радио, кино, телевизия) анонимността — стопроцентовата анонимност — беше единственият възможен изход. Тук без никакви изключения принципите трябваше да застанат пред личностите.

Тези събития ни научиха, че анонимността е истинско смирение в действие. Тя е всепроникващо духовно качество, което днес навсякъде ръководи живота на АА. Движени от духа на анонимността, ние се стараем да се откажем от естествения си стремеж като членове на АА да изпъкнем сред приятелите си алкохолици и пред обществеността. Ние вярваме, че оставяйки настрана тези съвсем човешки склонности, всеки от нас участва в създаването на защитно покривало, под чиято защита цялото ни Общество може да израства духовно и да работи в единство.

Убедени сме, че смирението, изразено чрез анонимността, е най-добрата възможна защита на "Анонимни алкохоли-ци" за всички времена.