Емо­ци­о­нал­но­то об­вър­з­ва­не с хо­ра не е един­с­т­ве­ни­ят на­чин да пос­та­вим в опас­на за­ви­си­мост на­ша­та трез­ве­ност от не­що съв­сем вън­ш­но. Ня­кои от нас са склон­ни не­съз­на­тел­но да пос­та­вят и дру­ги ус­ло­вия за трез­ве­ност­та си.

Един член на АА каз­ва: "Ние ал­ко­хо­ли­ци­те сме хо­ра на ду­ма­та "ако". По вре­ме­то, ко­га­то пи­ех­ме, тя бе­ше неп­ре­къс­на­то на ези­ка ни как­то ал­ко­хо­ла. Мно­го от бле­ну­ва­ни­я­та ни за­поч­ва­ха с "Ако са­мо..." И неп­ре­къс­на­то си каз­вах­ме, че ня­ма­ше да се на­пи­ем, ако не­що не се бе­ше слу­чи­ло, или че въ­об­ще ня­ма­ше да има­ме проб­ле­ми с пи­е­не­то, ако са­мо..."

Всич­ки ние след­вах­ме то­ва пос­лед­но "ако" със соб­с­т­ве­ни­те си обяс­не­ния (из­ви­не­ния) за пи­е­не­то ни. Все­ки от нас мис­ле­ше: Ня­ма­ше да пия по съ­щия на­чин, ако ...

Ако не бе­ше же­на ми (или съп­ру­га, лю­бов­ни­ка ми), ...ако са­мо имах по­ве­че па­ри и по-мал­ко дъл­го­ве, ... ако не бя­ха всич­ки­те ми се­мей­ни проб­ле­ми, ...ако не бях под та­къв го­лям на­тиск,... ако имах по-доб­ра служ­ба ... или по-доб­ро жи­ли­ще,... ако хо­ра­та ме раз­би­ра­ха, ... ако све­тът не бе­ше тол­ко­ва га­ден, ... ако хо­ра­та бя­ха по-доб­ри и по-уч­ти­ви, по-чес­т­ни, ... ако всич­ки не очак­ва­ха да бъ­да трез­ве­ник, ... ако не бе­ше вой­на­та и т.н.

Ако се обър­нем на­зад към то­зи на­чин на раз­съж­де­ние и съ­от­вет­но­то по­ве­де­ние, ще раз­бе­рем, че на­ис­ти­на сме поз­во­ля­ва­ли на вън­ш­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва да ръ­ко­во­дят го­ля­ма част от жи­во­та ни.

Ко­га­то ре­ша­ва­ме за пър­ви път да не пи­ем, мно­го от те­зи об­с­то­я­тел­с­т­ва от­с­тъп­ват и за­е­мат по­ла­га­е­мо­то им се мяс­то в съз­на­ни­е­то ни. В ли­чен план го­ля­ма част от тях на­ис­ти­на се раз­сей­ват още в мо­мен­та, в кой­то за­поч­нем на­ша­та трез­ве­ност и ние за­поч­ва­ме да виж­да­ме как да раз­ре­шим ос­та­на­ли­те един ден. Меж­дув­ре­мен­но жи­во­тът ни е мно­го, мно­го по-до­бър, не­за­ви­си­мо от не­ща­та, ко­и­то ста­ват око­ло нас.

Но след из­вес­тен пе­ри­од на трез­ве­ност за ня­кои от нас нас­тъп­ва вре­ме­то, ко­га­то – пляс! – но­ва­та дей­с­т­ви­тел­ност ни за­леп­ва ша­мар. Съ­що­то оно­ва мис­ле­не с "ако" от вре­ме­то на пи­е­не­то ни, ко­е­то се е срас­на­ло с нас, е от­но­во тук, а ние въ­об­ще не го за­бе­ляз­ва­ме. Пос­та­ви­ли сме не­съз­на­тел­но ус­ло­ви­я­та на на­ша­та трез­ве­ност. За­поч­на­ли сме да мис­лим, че трез­ве­ност­та е ху­ба­во не­що – ако всич­ко е на­ред или ако не се обър­ка не­що.

На прак­ти­ка ние не взе­ма­ме под вни­ма­ние био­ло­ги­чес­ка­та, неп­ро­ме­ня­е­ма същ­ност на сво­е­то за­бо­ля­ва­не. Ал­ко­хо­лиз­мът не се вли­яе от ни­как­ви "ако". Той не из­чез­ва ни­то за сед­ми­ца, ни­то за ден, ни­то за един час до­ри, за да ни ос­та­ви в със­то­я­ние да пи­ем от­но­во та­ка, как­то хо­ра­та, ко­и­то не са ал­ко­хо­ли­ци – по ня­кой спе­ци­а­лен по­вод или из­к­лю­чи­тел­на при­чи­на – не, до­ри и да ста­ва ду­ма за праз­нен­с­т­во, ко­е­то се случ­ва вед­нъж в жи­во­та или ня­как­ва го­ля­ма бе­да ни спо­хо­ди, или за­ва­ли дъжд в Ис­па­ния, или в Ала­ба­ма звез­ди­те па­дат. За нас ал­ко­хо­лиз­мът е бе­зус­ло­вен и в ни­ка­къв слу­чай не са въз­мож­ни как­ви­то и да би­ло уго­вор­ки.

Ми­на­ва вре­ме, до­ка­то стиг­нем до то­ва поз­на­ние и го по­чув­с­т­ва­ме с мо­зъ­ка на кос­ти­те си. Не ви­на­ги раз­би­ра­ме ус­ло­ви­я­та, ко­и­то не­съз­на­тел­но сме пос­та­ви­ли пред въз­с­та­но­вя­ва­не­то си, до­ка­то не­що из­вън нас не се обър­ка. То­га­ва – пляс! – ето го! Не сме мис­ли­ли до­ри, че ще се слу­чи та­ка.

Ми­съл­та за ал­ко­хо­ла е ес­тес­т­ве­на пред ре­ал­ност­та на ня­кое шо­ки­ра­що ра­зо­ча­ро­ва­ние. Ако не по­лу­чим уве­ли­че­ни­е­то, по­ви­ше­ни­е­то или служ­ба­та, ко­я­то сме очак­ва­ли, ако се обър­ка лю­бов­та ни, ако се от­не­сат зле с нас, то­га­ва раз­би­ра­ме, че през ця­ло­то вре­ме сме раз­чи­та­ли на ня­как­ви об­с­то­я­тел­с­т­ва да ни по­мог­нат да жи­ве­ем в трез­ве­ност.

Ня­къ­де дъл­бо­ко в под­съз­на­ни­е­то си сме раз­чи­та­ли на дреб­на­та уго­вор­ка като ус­ло­вие за на­ша­та трез­ве­ност. А тя са­мо е ча­ка­ла удоб­ния мо­мент.

Мис­ле­ли сме си: "Да, трез­ве­ност­та е ве­ли­ко не­що и смя­там и за­нап­ред та­ка да жи­вея." До­ри не сме чу­ли про­шеп­на­та­та уго­вор­ка: "Т.е. ако всич­ко вър­ви нор­мал­но."

Не мо­жем да си раз­ре­шим та­ки­ва "ако". Ние тряб­ва да ос­та­нем трез­ве­ни­ци не­за­ви­си­мо как­во ще ни под­не­се жи­во­тът, не­за­ви­си­мо да­ли не­ал­ко­хо­ли­ци­те оце­ня­ват или не трез­ве­ност­та ни. Ние тряб­ва да я па­зим не­за­ви­си­ма от всич­ко ос­та­на­ло, да не я об­вър­з­ва­ме с хо­ра, об­с­то­я­тел­с­т­ва, ус­ло­вия.

Уве­ря­ва­ли сме се мно­гок­рат­но, че не мо­жем да ос­та­нем въз­дър­жа­те­ли са­мо за­ра­ди же­на, съп­руг, де­ца, лю­бов­ник, ро­ди­те­ли, род­с­т­ве­ни­ци, при­я­тел или служ­ба, не и за да се ха­ре­са­ме на ше­фа (док­то­ра, съ­ди­я­та или кре­ди­то­ра) – за ни­кой друг ос­вен за­ра­ди са­ми­те нас.

Да об­вър­з­ва­ме трез­ве­ност­та си с ня­ка­къв чо­век (до­ри въз­с­та­но­вил се ал­ко­хо­лик) или ня­как­во об­с­то­я­тел­с­т­во е глу­па­во и опас­но. Ако мис­лим "Ще бъ­да трез­вен, ако..." или "Ня­ма да пия, за­що­то..." (тук до­ба­ве­те всич­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва, раз­лич­ни от лич­ни­те – да съм доб­ре и за­ра­ди здра­ве­то ми), ние без да го съз­на­ва­ме ще за­поч­нем пак да пи­ем – в ми­га, ко­га­то чо­ве­кът или ус­ло­ви­е­то се про­ме­ни. А всич­ко – и чо­ве­кът, и об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, и ус­ло­ви­я­та – мо­же да се про­ме­ни все­ки след­ващ мо­мент.

На­ша­та трез­ве­ност мо­же да ук­реп­не са­мо не­за­ви­си­ма, не­об­вър­за­на с ни­що, са­мо та­ка мо­же да ни да­де си­ли да се пре­бо­рим с всич­ко и с все­ки. А как­то ще раз­бе­рем по-къс­но, на нас то­ва чув­с­т­во за­поч­ва да ни ха­рес­ва.