Прас­та­ра­та по­го­вор­ка "Жи­вей и ос­та­ви и дру­ги­те да жи­ве­ят" из­г­леж­да тол­ко­ва прос­та и раз­би­ра­е­ма, че лес­но пре­неб­рег­ва­ме същ­ност­та ѝ. Раз­би­ра се, ед­на от при­чи­ни­те тя да бъ­де пов­та­ря­на е, че се е ока­за­ла по­лез­на в не един ас­пект.

Ние, чле­но­ве­те на АА, се по­зо­ва­ва­ме на нея по спе­ци­фи­чен на­чин и тя ни по­ма­га да не пи­ем. Тя осо­бе­но ни по­ма­га да се спра­вим с хо­ра­та, ко­и­то ни ла­зят по нер­ви­те.

Ка­то си спом­ня­ме за оне­зи мо­мен­ти от жи­во­та ни, ко­га­то пи­ех­ме, осъз­на­ва­ме кол­ко чес­то (да не ка­жем ви­на­ги) проб­ле­ми­те ни с пи­е­не­то се оказ­ва­ха свър­за­ни ня­как си с дру­ги хо­ра. Стру­ва­ло ни се е ес­тес­т­ве­но да ек­с­пе­ри­мен­ти­ра­ме с би­ра или ви­но през юно­шес­т­во­то ни, за­що­то тол­ко­ва мно­го хо­ра пра­ве­ха съ­що­то и ние сме чув­с­т­ва­ли нуж­да да по­лу­чим одоб­ре­ни­е­то им. По-къс­но е има­ло и дру­ги по­во­ди – сват­бе­ни тър­жес­т­ва, ре­ли­ги­оз­ни праз­ни­ци, кръ­ще­не­та, от­пус­ки, фут­бол­ни сре­щи, кок­тей­ли, биз­нес сре­щи... спи­съ­кът ня­ма край. При всич­ки те­зи об­с­то­я­тел­с­т­ва ние пи­ех­ме по­не от­час­ти за­ра­ди то­ва, че всич­ки дру­ги го пра­ве­ха и из­г­леж­да очак­ва­ха то­ва и от нас.

Ня­кои от нас за­поч­ва­ха да пи­ят са­ми или да си от­на­сят по не­щич­ко у до­ма, за да не за­бе­ле­жат дру­ги­те кол­ко мно­го или кол­ко чес­то пи­е­ха. Изоб­що не оби­чах­ме да слу­ша­ме да се об­съж­да "пи­е­не­то" ни. Ко­га­то то­ва се случ­ва­ше, ние пред­с­та­вях­ме "при­чи­ни­те" за то­ва, ся­каш за да па­ри­ра­ме кри­ти­ка­та или об­ви­не­ни­я­та.

Ко­га­то пи­е­ха, ня­кои ста­ва­ха за­яд­ли­ви и до­ри аг­ре­сив­ни сре­щу ос­та­на­ли­те. Дру­ги – об­рат­но­то – чув­с­т­ва­ха, че се раз­би­рат с хо­ра­та по-доб­ре след чаш­ка-две, не­за­ви­си­мо да­ли ста­ва­ше ду­ма за об­щес­т­ве­на изя­ва, из­ну­ри­те­лен търг, ин­тер­вю за пос­тъп­ва­не на ра­бо­та или до­ри лю­бов­на ве­чер.

Пи­е­не­то ни зас­та­вя­ше да из­би­ра­ме при­я­те­ли­те си спо­ред кри­те­рия кол­ко пи­ят. До­ри сме­нях­ме при­я­те­ли­те си, щом по­чув­с­т­ва­ме, че сме "над­ми­на­ли" тях­на­та мяр­ка в пи­е­не­то. Пред­по­чи­тах­ме "ис­тин­с­ки­те пи­я­чи" пред хо­ра, ко­и­то пий­ват са­мо по чаш­ка. Въз­дър­жа­те­ли­те пък на­пъл­но съз­на­тел­но из­бяг­вах­ме.

Чув­с­т­вах­ме се ви­нов­ни и сър­ди­ти за на­чи­на, по кой­то се­мей­с­т­во­то ни ре­а­ги­ра­ше на пи­е­не­то ни. Ня­кои от нас бя­ха за­гу­би­ли служ­ба­та си по­ра­ди фак­та, че ше­фът или пре­ки­ят ко­ле­га не при­е­ма­ше пи­е­не­то ни. Ис­ка­ше ни се хо­ра­та да си гле­дат тях­на­та ра­бо­та и да ни ос­та­вят на ми­ра.

Чес­то се стра­ху­вах­ме или сър­дех­ме и на хо­ра­та, ко­и­то не ни кри­ти­ку­ва­ха. На­ша­та ви­на ни ка­ра­ше да бъ­дем свръх­чув­с­т­ви­тел­ни към окол­ни­те и из­пит­вах­ме зло­ба. Сме­нях­ме кръч­ма­та, служ­ба­та, пре­мес­т­вах­ме се да жи­ве­ем до­ри в друг квар­тал, са­мо и са­мо да се отър­вем от да­де­ни хо­ра.

По та­къв на­чин мно­го хо­ра се оказ­ва­ха об­вър­за­ни в ня­как­ва сте­пен с на­ше­то пи­е­не.

За пър­ви път по­чув­с­т­вах­ме ог­ром­но об­лек­че­ние ко­га­то се срещ­нах­ме с хо­ра­та от АА – те­зи от­ка­за­ли се от пи­е­не­то ал­ко­хо­ли­ци, ко­и­то из­г­леж­да­ха съ­вър­ше­но раз­лич­но от дру­ги­те хо­ра. Към нас те се от­на­ся­ха не кри­тич­но и с по­доз­ри­тел­ност, а с раз­би­ра­не и заг­ри­же­ност.

На­пъл­но ес­тес­т­ве­но е оба­че, че се на­тък­ва­ме на хо­ра, би­ло в АА или дру­га­де, ко­и­то ни ла­зят по нер­ви­те. По­ня­ко­га до­ри чув­с­т­ва­ме, че на­ши при­я­те­ли из­вън АА, хо­ра, с ко­и­то ра­бо­тим или чле­но­ве на се­мей­с­т­во­то ни, все още ни тре­ти­рат ка­то "пи­е­щи". (Мо­же да се ока­же, че им е не­об­хо­ди­мо из­вес­т­но вре­ме, за да по­вяр­ват, че на­ис­ти­на сме прес­та­на­ли. Та на­ли и пре­ди са ни виж­да­ли мно­го пъ­ти как се от­каз­ва­ме, за да за­поч­нем пос­ле от­но­во да пи­ем.)

За да при­ла­га­ме на прак­ти­ка мак­си­ма­та "Жи­вей и ос­та­ви и дру­ги­те да жи­ве­ят", тряб­ва да се при­ми­рим с фак­та, че и сред об­щ­ност­та на АА има хо­ра, как­то нав­ся­къ­де дру­га­де, ко­и­то по­ня­ко­га го­во­рят не­ща, с ко­и­то не мо­жем да се съг­ла­сим или не одоб­ря­ва­ме. Да при­е­ма­ме и да жи­ве­ем с раз­ли­чи­я­та меж­ду хо­ра­та е важ­но за на­ше­то са­мо­чув­с­т­вие. Имен­но в те­зи слу­чаи е из­к­лю­чи­тел­но по­лез­но да си пов­та­ря­ме: "Е, доб­ре, жи­вей и ос­та­ви и дру­ги­те да жи­ве­ят."

В об­щ­ност­та на АА всъщ­ност се наб­ля­га мно­го на фак­та, че тряб­ва да се на­у­чим на то­ле­ран­т­ност към по­ве­де­ни­е­то на окол­ни­те. До­ри да ни се стру­ва обид­но или не­въз­пи­та­но, то то­ва не е дос­та­тъч­но ос­но­ва­ние, за да пи­ем. Соб­с­т­ве­но­то ни въз­с­та­но­вя­ва­не е най-важ­но­то. Не тряб­ва да заб­ра­вя­ме – ал­ко­хо­лиз­мът мо­же и на­ис­ти­на уби­ва.

Раз­би­ра­ме, че си стру­ва да по­ло­жиш уси­лие, за да раз­бе­реш хо­ра­та око­ло се­бе си, осо­бе­но те­зи, ко­и­то не ни раз­би­рат. В пол­за на въз­с­та­но­вя­ва­не­то ни е ние да раз­би­ра­ме, а не тол­ко­ва нас да ни раз­би­рат. И то­ва съв­сем не е труд­но, ко­га­то не заб­ра­вя­ме, че дру­ги­те от АА съ­що ис­кат да ни раз­бе­рат, как­то ние тях.

Ос­вен то­ва ще се сре­ща­ме с хо­ра от АА или с дру­ги, ко­и­то съ­що ня­ма да са кой знае кол­ко въз­хи­те­ни от нас. Все­ки от нас тряб­ва да се ста­рае да ува­жа­ва пра­во­то на дру­гия и да дей­с­т­ва спо­ред во­ля­та си или в съ­от­вет­с­т­вие с то­ва, ко­е­то счи­та за не­об­хо­ди­мо. Са­мо то­га­ва мо­жем да очак­ва­ме съ­що­то и от не­го. Обик­но­ве­но та­ка дей­с­т­ват хо­ра­та от АА.

Хо­ра, ко­и­то чув­с­т­ват сим­па­тии един към друг – в квар­та­ла, в ком­па­ния на АА или в клу­ба – обик­но­ве­но се стре­мят да пре­ка­рат вре­ме­то си за­ед­но. Ко­га­то сме в ком­па­ния от хо­ра, ко­и­то оби­ча­ме, ние по-мал­ко се драз­ним от те­зи, ко­и­то не ха­рес­ва­ме.

С вре­ме­то за­поч­ва­ме да чув­с­т­ва­ме, че не се стра­ху­ва­ме да си тръг­нем, ко­га­то ня­кой ни ядо­са, вмес­то да го ос­та­вим да ни ла­зи по нер­ви­те или да се мъ­чим да го вра­зу­мим.

Ни­кой от нас не си спом­ня ня­кой да го е при­нуж­да­вал да пие ал­ко­хол. Ни­кой ни­ко­га не ни е връз­вал, за да ни на­ли­ва ал­ко­хол в гър­ло­то. Как­то ни­кой не ни е зас­та­вял фи­зи­чес­ки да пи­ем, се­га тряб­ва да нап­ра­вим та­ка, че ни­кой да не би мо­гъл пси­хи­чес­ки "да ни на­ка­ра да пи­ем".

Лес­но е да из­пол­з­ваш пос­тъп­ки­те на дру­ги­те ка­то оп­рав­да­ние за сво­е­то пи­е­не. Бях­ме ста­на­ли поч­ти ек­с­пер­ти в то­ва от­но­ше­ние. Но ве­че въз­дър­жа­те­ли, ние се на­у­чих­ме да из­пол­з­ва­ме дру­га тех­ни­ка: Не се ос­та­вя­ме да се по­чув­с­т­ва­ме за­сег­на­ти от ня­ко­го тол­ко­ва мно­го, че да му поз­во­лим да кон­т­ро­ли­ра жи­во­та ни, сти­гай­ки до­там, че да ни на­ка­ра от­но­во да по­сег­нем към ча­ша­та. Раз­би­ра­ме, че ня­ма­ме же­ла­ние да ос­та­вим ня­ко­го да ръ­ко­во­ди или да раз­ру­ша­ва жи­во­та ни.

Ня­кой дре­вен мъд­рец е ка­зал, че ни­кой не би­ва да кри­ти­ку­ва ня­ко­го, ко­га­то са­ми­ят той не е из­вър­вял ед­на ми­ля с не­го­ви­те бо­ту­ши. То­зи мъ­дър съ­вет мо­же да ни на­у­чи на по-го­ля­мо съ­чув­с­т­вие към се­бе­по­доб­ни­те. А ако го при­ло­жим и на прак­ти­ка, то­ва ве­че ще ни на­ка­ра да се по­чув­с­т­ва­ме зна­чи­тел­но по-доб­ре, от­кол­ко­то да ре­чем по вре­ме на мах­мур­лук.

"Ос­та­ви ги да жи­ве­ят!" – да, та­ка е! Но ня­кои от нас смя­тат, че и пър­ва­та част на та­зи сен­тен­ция е съ­що тол­ко­ва важ­на: "Жи­вей!"

Ко­га­то се на­у­чих­ме да се нас­лаж­да­ва­ме пъл­но­цен­но на жи­во­та, ста­нах­ме го­то­ви да ос­та­вим и дру­ги­те да из­жи­вя­ват жи­во­та си та­ка, как­то же­ла­ят. Ако соб­с­т­ве­ни­ят ни жи­вот е ин­те­ре­сен и пло­дот­во­рен, ние на­ис­ти­на не из­пит­ва­ме же­ла­ние да ко­рим дру­ги­те, още по-мал­ко да се тре­во­жим за на­чи­на, по кой­то те жи­ве­ят.

Мо­же­те ли се­га да си спом­ни­те за ня­кой, ко­йто ви тор­мо­зи на­ис­ти­на?

Ако мо­же­те – опи­тай­те не­що! От­ло­же­те мал­ко ми­съл­та за не­го или нея и то­ва, ко­е­то ви ядос­ва в тях. По-пос­ле мо­же­те да кип­не­те вът­реш­но, ако по­же­ла­е­те то­ва. Но точ­но се­га по­от­ло­же­те то­ва за мал­ко, до­ка­то про­че­те­те след­ва­щия па­раг­раф.

Жи­вей­те! Мис­ле­те за соб­с­т­ве­ния си жи­вот! Жи­во­тът в трез­ве­ност спо­ред нас от­ва­ря вра­ти­те за жи­вот и щас­тие: Стру­ва си да се заб­ра­вят и зло­ба­та, и спо­ро­ве­те ... Е, доб­ре, не ус­пях­те на­пъл­но да от­к­ло­ни­те вни­ма­ни­е­то си от то­зи чо­век. Да ви­дим да­ли то­ва, ко­е­то след­ва, ще ви се сто­ри по­лез­но.