Ако сме слушали, мисля, че е станало ясно, че нашият проблем е житейски проблем, който се нуждае от житейски отговор. Мисля, че както за алкохолиците, така и за не алкохолиците няма житейски отговор, в който да отсъства личното удовлетворение, осъзнатата връзка във всички области на живота ни с Бог, който ни е създал. Във всички области. Без това, ми се струва, че за никого не може да съществува отговор. Защото 29 години изживени с хора като вас ме убедиха, че ние всички сме Божии деца. Ако дори само един от нас е Божие чедо, то всички сме такива, а ако дори само един от нас не е – всички не сме. Не става въпрос дали вярваме в това или не, дали ни харесва или не. Даже да го отричаме, ние, така или иначе, няма да променим реалността на съществуването си. Ние сме деца на Бог. Всички ние.

Да живееш в самота не е реално и не е естествено. Повечето от хората като нас са изживявали живота си в самота. Аз бях самотен 43 години като постоянно се стремях да бъда част от всичко, но все се озовавах встрани. Това не е нормално. Да страниш от Бащината си къща не е нормално. А да отидем при Бог, който ни е създал е толкова естествено, колкото е дишането. Така трябва да бъде. Да го избягваме не е естествено. Значи нашият проблем е съзнателното отбягване, а решението – съзнателната връзка.

Понякога ме обвиняват в това, че ходя по вода. Някои смятат, че прекалявам във връзка с духовността. Не съм съгласен. Аз просто съм убеден, че освен духовността няма нищо. Ето защо се движа в това направление. Никога на наша сбирка не съм чувал някой да се застъпва толкова горещо за духовността, включвам и себе си в това число, както го прави книгата „Анонимни Алкохолици”. Ето пример от втора глава, която се казва: „Има изход”. Там е написано: „Всеки човек, който разказва личната си история, е представил на собствения си език и от собствената си гледна точка начина, по който е влязъл в контакт с Бог. Тези истории дават широка представа за нашите членове и ясна идея за това, което действително се е случило в живота им.” Това е казано във втора глава - „начина, по който е влязъл в контакт с Бог”. Това е отговорът. Съзнателното отстраняване – това е проблемът, а решението  му е съзнателният контакт.

Имам една диаграмка, която показва за какво говоря. Кръгът е моето разбиране за вселената и всичко, от което тя се състои. Абсолютно всичко. Няма друго.

golden-key

Мисля, че тези  три думи в кръга „Живот”, „Добро” и „Бог” са синоними. Означават едно и също. И това е всичко – повече от това няма. Вертикалната линия представлява съзнателното отстраняване, или както вече казахме – това е човешкото его. Единствената преграда между мен и вас, и между мен и моя Бог. И ето ме мен там зад чертата, в пълна самота. Зад тази черта стоях четиридесет и три години. Това е реално преживяване, но не е реалността. Ние вече казахме, че е невъзможно да бъде удовлетворено човешкото его. Когато се предадем, то се оказва зад борда, но само временно. За съжаление (макар аз да го смятам за щастие), то се връща. Трябва да се предадем завинаги, но доколкото ми е известно необходимостта да се предаваме за нас никога не отпада. Когато егото изчезне, ти се събуждаш в средата на кръга и се чувстваш съпричастен с Живота, Доброто и Бог, а не встрани от тях. Няма живот настрани от Бог. Нали Бог е живот, а ние сме живи същества, значи сме част от него.

В Него живеем и се движим, в Него е нашето същество. Това е истината на живота. В евангелието на Матей (6:27) е казано: „И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си?” Мисля, че това означава, че не можеш да промениш своята реалност. Можеш да промениш единствено отношението си към тази реалност. Цели 43 години аз трупах реални преживявания, но те не бяха истинска реалност. Тя обаче дойде при мен в леглото през януари 1946 година,  но тогава аз още не знаех това. Не знаех. Узнах след известно време. Веднага след това жена ми разговаря с мен. След разговора ни тя разбра, че с мен нещо се е случило. Аз не бях разбрал, но тя – да. Защото съм я извикал и съм ѝ казал: „Мила моя, (а тя искаше да се развежда с мен тогава) за мен вече няма абсолютно никакво значение дали ще живея под този покрив оттук нататък. Това не е важно. Докато сме живи няма да те помоля за нищо, освен за едно. Ако мога нещо да ти дам в този живот, каквото и да е, моля те, кажи ми.” С това приключихме темата и повече не сме се връщали към нея. Тя беше разбрала, че нещо се е случило с мен, а аз – не. После извиках децата и им казах: „Момчета, в този дом повече няма баща. Вие може да не ме обичате и да не ме слушате. Докато сме живи, няма да ви моля за нищо, освен за едно. Ако имам дори едно нещо – било то пари, съвет или кръв, което ще ви помогне в живота, позволете ми да ви го дам.” И ние приключихме темата и повече не сме се връщали на нея. Те бяха твърде млади, за да разберат, че нещо се е случило с мен.

Отидох в офиса преди да отида на сбирка на АА, защото моят шеф беше направил за мен едно добро дело в петък, точно преди Рождество на 1945 година. Той ме извика и ми каза (вместо да ме застреля): „Ти имаше много неприятности през тази година.” Той не каза тежко пиянство, но той знаеше, че аз знам какво се подразбира под „неприятности”. Но, тъй като не беше алкохолик, той продължи: „Досещам се какво става с теб. Ти си прекалено натоварен и съм решил малко да те облекча.” И вместо да ме застреля на място, той ми даде 3000 долара – подарък за Рождество. Това беше в петък, преди Рождество, 1945 г.  Ако сте от нашите хора, добре знаете, че по-лошо от това да не му върви на алкохолика е, когато му провърви. Накратко, напих се по пътя към вкъщи и не спрях да пия четири седмици. На работа не бях в състояние да се появя чак до края на януари, а шефът много се затъжил за мен. Съобщиха ми, че бил казал, че ако се появя в офиса, ще ме изхвърли през прозореца. А прозорецът, за който става дума даже не се отваря! Там има цял стъклен панел.

И така, домъкнах се там преди да отида на сбирка, защото още не знаех къде да ви потърся, но затова пък знаех къде е офиса. Влязох в офиса като знаех, че ще бъда изхвърлен през прозореца, но нямах избор, защото шефът ми беше платил за нещо, което не бях свършил. Нямаше да мога да се защитя дори да исках, защото се чувствах много слаб, беше ми много зле.  Току-що бях излязъл от четириседмичен запой. За мое щастие бях зад телефона, когато той влезе. Той разбута чертожните ми дъски и всичко, което му препречваше пътя към прозореца. Щом оставих слушалката на мястото ѝ (всъщност това беше неговия телефон и той, като грижовен към нещата си човек, явно не желаеше с мен да хвръкне и телефона му) шефът вече беше готов да действа.

Тъкмо щеше нещо да каже, аз го изпреварих: „Виктор, остави ме. Аз вече не работя за теб. Тук съм, за да си разчистя бюрото. А има и още нещо. Трябва да си отработя това, за което вече ми плати миналата година. Щом си върна дължимoто към теб, веднага ще се махна и тогава няма да сме длъжни един към друг за нищо. Но, за Бога, дай ми възможност да бъда почтен към теб! Длъжен съм да си отработя вече платеното.” След тази кратка реч той ошашавено ме попита: „Чарли, какво става с теб?” Отвърнах му: „Не зная.” Но той знаеше и не ме изхвърли през прозореца.

Всички тези хора и много мои клиенти знаеха, че с мен нещо се е случило, дълго преди аз самият да го разбера. Случваше се да обядвам с някого, да говорим за бизнес и изведнъж човекът ме питаше: „Чарли, какво ти се е случило? Познавам те от 25 години, но не мога да те позная.” Отвръщах: „Не зная”, защото това беше истината. А ето какво ми се беше случило: моето его беше изчезнало и се бях озовал вътре в кръга, бях част от него, а не извън.

Извън кръга няма живот, животът съществува само вътре. Ето защо вътре в кръга съм нарисувал човечеството. Аз съм една от точиците и всеки от вас е някоя от другите точици. В Библията се казва, че Бог е Живот, а ние с вас сме живи, нали? И ето какво се получава: Той е това, което съм аз, което сте вие. Ето какво означават думите „както ние Го разбираме” в нашата книга. „Така като Го разбираме” не се отнася за нашето разбиране за безкрая. А показва необходимостта от личен опит. Моят Бог. Твоят Бог. Необходимост от личен опит. До идването си тук аз 30 години търсих вашия Бог. Не го намерих. Но когато дойдох тук, вече без да го търся, ние се намерихме един друг. Длъжни сме да открием своя Бог там, където е Той. За мен Той е тук, при вас. Всеки трябва да потърси.

Има тук един човек, който все ми се сърди за нещата, които цитирам. Казва ми: „Не мога да понасям, когато цитират Библията.” А аз се шегувам: „Това е така, защото ти не знаеш нито един цитат оттам.” А после трябва да му обяснявам позицията си. Единствената причина да ползвам тези цитати е, че те изразяват това, което мисля и го казват по-добре, отколкото сам бих могъл да го измисля. Това е. Всичко, за което ви разказвам съм го преживял лично. Това е моят личен опит. И все пак много от библейските цитати не са ми по вкуса.

Апостол Павел казва: „Така като вашето тяло има различни части и те имат различно предназначение, но взети заедно съставляват единно цяло, такива сме и ние за Христа.” Ето какво означава това. Цялото човечество, взето заедно съставлява Христа. Христос е втори в Троицата – Бог Отец, Бог Син, Бог Дух. А всички ние съставляваме Христа, всеки от нас. Всички сме Божии деца и заедно съставляваме единия Син – кръгът се затваря.

Осъзнатото разбиране на тези неща представлява разликата между Ада и Рая. Вярвам, че превъплъщението от състоянието да се намираш извън кръга и встрани от хората, към състоянието да си вътре в него, в съзнателен съюз с останалите хора е всъщност възкресение. Христос се ражда отново в мен, във вас. Мисля, че всеки го заслужава. Ние сме късметлии, защото загубихме всичко – близки, пари, вещи, дом и способността да пием. Нямаше къде да отидем. Затова дойдохме в АА – за трезвеност. И правим онова, което ни кажете вие, вече трезвени алкохолици. А вие ни казвате: „Ако искате да сте като нас, правете като нас.” Ние искаме и правим всичко, за да останем трезвени. И с нас се случва толкова много. Ставаме трезвени. И всички свързани с пиянството бъркотии вече ги няма.

Аз безусловно се прекланям пред делото на АА. Знаете, днес са се навъдили всякакви и толкова много експерти по разстройствата, че вече е трудно да намериш някого, с когото един пияница да може да говори. Ще ви споделя нещо, защото не мога да го задържа в себе си. Не трябва да говоря за това, не съм длъжен. Но ще ви го разкажа. Веднъж отидох при един човек в болницата, където имаше създадена рехабилитационна програма за алкохолици. Но този приятел не участваше в нея. Макар и да беше алкохолик, той беше в болницата заради други здравословни проблеми. Тъкмо си тръгвах и минах през едно място, където се провеждаше концерт за алкохолиците, хората ме познаха и ме дръпнаха: „Ще имаме терапевтичен сеанс. Дали не можете да останете с нас? Да останете за малко?” Отвърнах: „Само, ако не попреча.” Заведоха ме на сеанса. Терапевтката, една от нас, точно набиваше в главите на дузина синковци как да се справят с такива емоции като ревност, яд, негодувание. Как да се справят. Седях и слушах колкото можах, а после направих нещо много лошо. Станах и казах: „Момент! Откъде ви хрумна, че ние можем да се справим с тези емоции – ревност, яд, негодувание? Ние ако можехме, щяхме да го направим още преди 20 години. Вие не можете да се справите с тях. Тези емоции са нейни деца. На нашата зависимост. И единственият начин да се справим с тях, е като се справим със зависимостта си, напълно да се предадем.” И изведнъж си спомних, че въобще не трябваше да съм там и си тръгнах, преди да са ме изгонили.  Не ме повикаха да се върна! Уверен съм, че превъплъщението от съзнателно отстраняване към съзнателен контакт трябва да се получи при всеки от нас: трябва да се родим отново. И много ни провървя, защото за нас това е необходимо условие, за да останем живи. Това е велико!

Ние вече говорихме за това, че трябва да съставим на един лист списък със своите недостатъци, да споделим резултатите и да се избавим от тях. „Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни. Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци.” Аз съм убеден, че това е единственият начин да се избавим от тях. Единственият.

А как разбирам, дали съм се отървал от своите недостатъци? Това е лесно – ако вече не ги притежавам. Поразително, нали? Ако ги нямам – отървал съм се от тях. Така че, ще ми се наложи да работя над тях до момента, в който те изчезнат. Те изчезват за малко, после пак се връщат, защото се връща егото ни, от което не можем напълно да се освободим, ако не сме в постоянна капитулация.

Програмата Анонимни Алкохолици ни дава нова движеща сила и нова схема на действие във всички наши дела. Така ми го обясни преди 20 години светия Отец Ед Даулинг. Случи се на един банкет по повод поредната годишнина на АА в Сейнт Луис, където той живееше. Онези от вас, които са чели книгата „Анонимни Алкохолици” знаят, че отец Ед беше свещеник йезуит, но не беше алкохолик. Но той беше в АА и то от самото начало. Бяхме близки, аз го обичах, а и той мен. Веднъж ми каза: „Чък, твоят кръст е алкохолизма, а моята слабост вярата. Изучих всичко, което трябваше и бях посветен в духовен сан, но не вярвах в нищо.” Доста странна ситуация като се замислиш. Осемнадесет години изучавал тези неща, посветен в духовен сан, а той в нищо не вярва. Отец Ед продължи: „Започнах да вярвам, едва когато видях какво се случва с всички вас в обществото на Анонимни Алкохолици.”

Ето това е силно казано.  След банкета отидохме да изпием по едно кафе. Моята жена предложи: „Чък, да поканим отец Ед да дойде с нас на кафе”. И аз отговорих: „Разбира се, мила, покани го!” Нямаше да мога да приема, ако решеше да откаже на мен. Аз съм от обидчивите алкохолици! Жена ми го покани и той тръгна с нас. А когато седнахме на масичката, той започна да ме засипва с въпроси. На всеки пет минути казвах: „Разкажете и вие нещо, отче, стига сме слушали само мен. Ваш ред е. Аз обичам да ви слушам.” Но той продължаваше да ми задава въпроси и последният беше: „Чък, разкажи ми за семейството си. Какво се случи?” А аз отвърнах: „Не, отче, няма аз да разкажа. Мисис Ч. е тук, нека тя ви разкаже.” И жена ми разказа какво се е случило с нашето семейство. Отец Ед седеше, леко отворил мъничката си уста и замислено гледаше през прозореца. Той имаше такъв чаровен навик: устата му заприличваше на роза. Най-накрая, след като известно време беше гледал замислено навън, той ми каза: „Знаеш ли, Чък?” „Какво, отче?” „Понякога вярвам, че Раят – това са просто новите ни очила.” Мисля, че това е едно от най-мъдрите неща, които съм чувал някога. „Понякога вярвам, че Раят – това са просто новите ни очила.” И това е точно, което беше за мен програмата на АА. Попитах жена си: „Скъпа, има ли е разлика?” Програмата представлява нова движеща сила и нов начин за действие.

Всичко, на което ме бяха учили от дете у дома, в училище и в църквата трябваше да обърна с хастара на обратно, когато пораснах. Абсолютно всичко. Нищо от това, което бях научил не остана – освен таблицата за умножение. Вече говорихме за чувството, че трябва да си по-умен, по-силен, по-резултатен от всички останали, за да е възможно жалкото ти съществуване в тази враждебна вселена. И ще се върнем отново на това, когато започнем да говорим за „АА в бизнеса”, засега ще го пропуснем. Единият клон на семейството ми се състоеше от южни методисти, а другият от заклети баптисти, което е даже по-лошо. Учеха ме, че всичко, което ни се случва от люлката до гроба е  подготовка за смъртта. А самият живот не е важен – „завеса от сълзи”, така го наричаха. Най-важна беше смъртта и всички награди идваха след нея – ако си ги заслужил, разбира се, в Рая. Но ако не ти се е получило – Ад. Адски огън. Учеха ни, че трябва да заслужим, да заработим милостта Божия и да сме достойни за нея. Наложи се да променя тази позиция. Ако трябваше да заработим, да заслужим и да бъдем достойни за Божията милост, то нито един алкохолик нямаше да има шанс за трезвеност и живот.

Бил Уилсън беше агностик и когато разговорът му с Аби стигнал до Бог, Бил загубил интерес към разговора и се съсредоточил върху наливането с джин. Аби постигнал трезвеност в Оксфордското движение и вече имал своя Бог. Ето откъде се появило „както Го разбираме” – от оксфордското движение и от Джим Бурвел.

Така че, когато Аби заговорил за Бог, Бил продължил да си пие джина и преди да мигне, се озовал в градската болница при д-р Силкуърт. Д-р Силкуърт е единственият от първоначалния състав на тази банда, когото не познавам лично. Много ми е мъчно за това, защото той живя дълго след като дойдох в АА. Никога не съм го срещал, но съм сигурен, че е бил мъж на място. Бил чул, когато д-р Силкуърт казал на жена му Луиз, че единственото, което може да се направи за него е да се облекчи живота му в оставащите му шест месеца. Толкова му давал, а после щяло да се наложи или да го погребат, или да го вкарат в лудница с диагноза необратима лудост. В този момент Бил не се намирал в най-добрата си форма, защото излизал от страшен запой и не бил готов да посрещне с разбиране подобни новини. Казал си: „Ооо… Вече пробвах всичко, което беше възможно, освен това с Бог, за което Аби говореше.” Напълно отказвайки се от всичко и основно от себе си, Бил се помолил: „Боже, ако те има, покажи се!” И БУМ! Нещо се случило! Той изпитал чувството, което и много от нас са успели да изпитат. И от момента на това озарение никога повече не посегнал към бутилката.

Когато д-р Силкуърт дошъл на визитация, Бил му разказал за чудото и го попитал: „Докторе, как мислите, дали това наистина се случи или пак имам халюцинации?” А д-р Силкуърт отвърнал: „Бил, не знам какво е това, но ти се дръж за него. Защото за първи път откакто те познавам, ти се държиш разумно.”

Ако, за да дойда тук ми се беше наложило да проумея Безкрайността, нямаше да ми е по силите. Използвах всичко, с което разполагах и загубих. Тогава си казах: „Ако успея да стана от леглото, ще отида в АА.” И от онзи миг до днес не пия и не взимам хапчета. Единствено готовността ми да дойда тук се оказа решаваща в моя случай. Нито с нещо го бях заработил нито заслужил и определено не бях достоен. Трябваше да доживея до 65 години, за да проумея, че думата „милост” означава дар, безплатен подарък. А никой не си заработва безплатните подаръци.

За мен има още едно нещо, което е особено важно. Когато най-накрая разбрах, че съм трезвен, започнах да се опитвам да направя Единадесета стъпка. „Постарахме се с молитва и медитация…” и си мислех, че ето, налага ми се да се моля и медитирам. Но аз имам глава модел Централна ЖП гара. Този модел се отличава с това, че  хиляди мисли се стрелкат в мозъка едновременно, но нито една не се задържа за повече от секунда. Какво да правя тогава? Ето ме, седнал съм у дома, на онова кресло, пия чай и се старая да медитирам. А в главата ми пълна каша! След малко, обаче, на ум ми дойдоха две библейски истории. Първата беше тази: Струва ми се, Христос си вървял в едно утро и някакъв, който искал нещо от него, Му подвикнал: „Добри човече, Добри човече” Христос го доближил и попитал: „Защо ме наричаш добър? Има само един добър и това е Бог.”

А по-късно друг някакъв отишъл при него и му казал: „Ти правиш фантастични чудеса. Как го правиш?” А Христос отвърнал: „Аз нищо не правя. Сам не мога нищо. Това е работа на Отеца ни, който е в мен. Той сътворява чудесата.” И като си спомних тези истории си казах: „Ако за Христос това е достатъчно, защо да не бъде и за мен?” За мен отпадна необходимостта да се опитвам да бъда безкрайно добър, да се опитвам да стана съвършен. Разбирате ли? Ако това е достатъчно добро за Него, достатъчно добро е и за мен.

Оттогава аз живея като напълно се осланям на ръководството и указанията Му. Мъничко попромених Единадесета стъпка за мен. Сега, когато сутрин отворя очи си казвам: „Виж ме, небесен Татко, аз съм на линия, готов съм да изпълня задълженията си. Тук аз ще движа нещата, ще се опитвам да направя всичко по най-добрия начин, на който съм способен, а Теб моля само за малко ръководство, указания и сили, за да мога да изпълня всичко. Много Ти благодаря!” И започвам да си движа нещата, като напълно разчитам на неговото ръководство и указания. И така правя у дома, в бизнеса, в АА, когато почивам. И получавам това, за което съм се помолил. Хората ме питат: „Как разбираш, че е така?” Имам много просто мерило – никога не ми е било по-добре. Това е единственият лек живот, който съм водил досега.

И друго ми казват: „Аз се моля да разбера волята Му, която да изпълня и да ми даде сили, за да го направя. Но как мога да различа моя или Негова е волята, дали аз или Той е избрал посоката, в която да тръгна?” Хубав въпрос. Има лесен отговор – ако нещо е важно лично за мен и само за мен, това е моята воля. Ако е така, това е просто удовлетворение на моето „аз”. И ако аз се моля за нещо, то не е за мен самия. Моля се да съм нужен на вас.

Възможно е да сте си помислили: „Ето, събрали сме се заедно. А защо не откриваш и не закриваш всяка среща с молитва?” Ами, защото мисля, че всяка наша среща е молитва. А ако го разгледаме на по-дълбоко ниво, то и всяка наша сериозна мисъл е молитва, дори тревогата по някакъв повод – това е молитва относно това, което не искаме да се случи. Предварителните притеснения са предпоставка да се случи това, от което се страхуваш. Точно така, предпоставка да се случи. Йов казал веднъж: „Боже, това, от което се страхувах, се случи.” Предварителните страхове предизвикват да се случи това, от което се боим.

Преди да продължим нататък, трябва да поясня, че аз не вярвам в капризния Бог. Не вярвам в този Бог, който осъжда, наказва, награждава. Но знам, че много от вас вярват в него. Аз не вярвам. И искам да ви обясня защо. Първо, ако съществува нещо друго освен Бог, то тогава Бог не е безкраен. Ако съществува нещо „различно от”, допълнително, значи Бог не е безкраен, а ограничен. В Библията се казва: „В Началото бе Бог…” Бог плюс нищо е равно на Бог. „В Началото бе Бог…”, следователно, мисля аз, нищо „различно от” не съществува. Бог е всичко, което го има. Навярно процеса по Съзиданието е протичал така: Бог мисли и Сам се превръща в това, за което мисли. Помните ли как едно момченце попитало учителя си: „А къде е стоял Бог, когато е създавал Земята?” Страхотен въпрос, умен, нали? Къде е стоял Той, когато е създавал Земята? Не е можел да седи на брега на Мисисипи, не я е бил създал още! Не му е било необходимо да седи никъде. Той мисли и Сам се превръща в това, за което мисли.

Преди 18 века, ако не греша, Платон си мислел, че на небето има 120 звезди. Той ги преброил с помощта на самоделно устройство. След известно време Галилей решил, че звездите са повече – около 500. Днес казват, че броят на галактиките е безкраен. Безкраен! Накратко, нещата са се увеличили малко. Знаете ли, когато се оглеждам, аз навсякъде виждам Бог. Тялото Божие е такова, каквото е и нашето тяло. Ето, гледам Кид и си казвам: „Ето ти го старият Кид.” И все пак това не е той. Тялото му е просто мястото, където той живее. Когато си тръгне, това тяло ще се върне към първичните елементи, от които са съставени и планините, и тревите. Все от едно и също. Така че тялото е реално за толкова време, колкото му е отредено, а иначе е в състояние на непрекъсната промяна. По този повод Христос казва: „Това, което е направено, не е направено от това, от което изглежда.” Това е свидетелство за тялото Божие.  И като такова, то е най-прекрасното нещо, което съм виждал. Иска ми се по-детайлно да поговорим за това. Това са потресаващи неща.

Ние дублираме Бог в нашия мъничък свят. Мислим и се превръщаме в нещата, за които мислим. Например, ние с вас добре познаваме хората, които пият уиски, а и домашна ракия. Аз, помня, се бях докопал до Бялата Мълния – 73 градуса, а после и до скоросмъртницата – 85 градуса. Чудесно нещо – пиех направо от казана за варене. Прелест, само като глътнеш и огъня те прогаря, а после се разлива по жилите. Гълташ на големи глътки – красота! И как те удря само! Вършеше си работата това нещо. Направи ме на нищо. Мислим и се превръщаме в нещата, за които мислим. След известно време всички алкохолици си заприличват. Започваме да изглеждаме съвсем еднакво. На всички се появява виолетова зелка на носа. По лицата ни всичко е написано. Очите – кръвясали. Дори да ни погледне някой непознат, веднага си казва: „Виж го ти, този - алкохолик.” Ставаме вяли, отпуснати, глуповато-добродушни, защото си знаем, че сме прекалено слаби, за да се изрепчим на когото и да било. Мислим и се превръщаме в нещата, за които мислим.

Аз съм начертал всеки магазин, който сме открили. За всеки клиент съм направил отделен план със собствените си ръце. Проектирах отдели и пресмятах необходимото за тях пространство. Проектирах складови помещения, правех разчети за електрическите мрежи и тръбопроводите. После предавах всичко на архитектите, които заедно със строителите създаваха обекта. След целия този труд магазините се зареждаха със съответните продукти, подреждаха ги и ги откриваха. Но преди да се появи като проект на хартия и след това като реален обект, всеки магазин се раждаше първо в главата ми. Ние мислим и се превръщаме в това, което са създали нашите мисли. Копираме Създателя в нашия мъничък свят. Ето защо за нас е важно да разберем как действа мисловния ни апарат.

Вече казах, че не вярвам в осъдителния Бог, защото не вярвам, че Безкрайното мисли в сравнителни категории. Не мисля, че Бог вижда разлика между размера на хълмчето и огромната планина, защото Той е и едното, и другото. За него не съществува необходимостта да мисли в сравнителни категории. Той е и това, и другото. Вие сте наясно, нали, че за да направиш сравнение трябва да има „нещо и нещо, различно от другото”. Затова отпада възможността Бог да осъжда. Защото освен Него, друго няма. Тоест не му се налага да сравнява. Ние имаме Бог на Любовта и велик закон за Справедливостта, който не може да осъжда. Законът казва: „Каквото посееш, това ще пожънеш.” Не можеш да посадиш репички, а да набереш краставички. „Към това, към което се стреми човешкото сърце, в това  се превръща.” Прекрасен закон на живота. Той е точно толкова безпристрастен, колкото е и всеки друг закон във Вселената. Като закона за електричеството. Следствие на този закон е, че в резултат на някакви процеси може да се появи светлина, може да се нагрее котлона, да се изпече месо или пък нечий задник да бъде опърлен; и на този закон му е все едно дали действието му ще доведе до появата на светлина или до опърляне на задник. В това е същността на закона – той действа, а какво ще се получи в резултат, за него е все едно. Ако посея в сърцето си помия, помия ще получа. За закона е все едно дали ще връща помия или любов.

Проповядвам този закон на другите вече четиридесет години. Бях уверен, че хората ще го разберат и ще могат да живеят според този закон. Но те не могат. Ако си алкохолик, не можеш да го следваш. На интелектуално ниво разбираш колко е логично това, че не можеш да посадиш ряпа, а да набереш краставица. Но ти се струва, че ти си извън този закон, над този закон и се опитваш да измислиш нещата наново. Смяташ, че можеш да изобретиш наново законите, така че да са такива, каквито на теб ти се иска.

Имаш твърде много страст каквато не може да има в един безпристрастен закон. Откъде се взима подобна страст? Пред храма на Соломон стояли два стълба – Яхин и Воаз. За да попаднеш в храма – светая светих, е трябвало да минеш първо през тях. Яхин и Воаз означават Закон и Любов. И древните казвали така: „От една страна всичко е закон.” Тоест как работи законът. Каквото посееш, това ще пожънеш. „А от другата страна всичко е любов, която се получава от осъществяването на закона.” Любовта – това е осъществяването на закона. Какво означава това? Означава, че рано или късно на мен и на вас ни остава само една мотивация  за нашите действия – любовта. Единствената причина да правим нещо ще бъде това, че обичаме да го правим. Обичаме да го правим – безкористно и с удоволствие. Това е така и когато работим, и когато почиваме, в АА, у дома, във всички наши дела. Любовта е действието на закона. Проста аксиома: ако любов е единственото, което давам, то и любов ще получавам. Ето това означава законът да бъде изпълнен.

Обичам ви и точка. Защо? Първо, защото сте алкохолици, които ме успокояват, дадохте ми програмата на АА и ми помогнахте да мина през нея. Затова и започнах да ви обичам. Преди да дойда тук ви ненавиждах повече, от която и да е друга група хора. Преди да започне промяната в мен мислех, че цялото човечество е просто някаква огромна космическа грешка. Децата на Бог бяха твърде зли и твърде глупави, за да заслужават моето внимание. Интересуваше ме Бог. Много научих за Него, и колкото повече научавах, толкова повече се напивах. И това ставаше не защото научавах повече, а защото нищичко не правех. Знаех толкова много, че не ми беше необходимо да правя нещо. На вас ви казвам какво да правите. Аз, обаче, не трябваше да го правя, нали вече го знаех? По този начин ми трябваха около седемдесет години, за да разбера, че можем да живеем като мислим правилно, но не можем да живеем само и единствено като мислим правилно – само да мислим правилно не е достатъчно. Трябва и да действаме, да работим. От нас се иска не просто да знаем нещата, а да ги вършим и едва тогава нещо започва да се случва. Колкото и много да знаете за програмата на АА, нищо няма да се случи, ако не правите нещата, които сте научили.

Когато за първи път дойдох тук, при нас имаше един мъж, когото наричахме Треньора. Казваше се Пол С. Някои от вас са тук достатъчно дълго и сигурно го помнят. Той притежаваше два речникови запаса. Единият беше от под мостовете (аз мислех, че съм доста добър в този жаргон, но той ме удари в земята), а другият беше езикът на висшето общество и интелектуалците. Знаеше книгата АА наизуст. Можеше да цитира Трета или Пета глава напълно, без да поглежда в книгата. Наложи ни се, обаче, да гледаме как Пол умира. Бяхме свидетели на смъртта му. Веднъж той дойде при мен на една сбирка в Бевърли Хилс, малко преди да ни напусне. Той ме прегърна и се разплака като дете. „Чък, виж се, виж и мен. Представяш ли си, аз си мислех дали да не те изгоня, когато дойде у дома за първи път?” Пол умря, защото беше забравил, че нещата, които толкова добре знаеше наизуст, трябва всъщност да се вършат. Цитираше ги, но не ги правеше. Можем да живеем правилно като се научим да мислим правилно, но само с мислене няма да можем да живеем.

Обичам ви. Не е моя работа какво вие мислите за мен. Моя работа е да мисля за вас и да ви обичам. Ако и вие ме обичате – това е плюс за мен. Получава се, че вие само можете да добавите към моя живот, но не можете да отнемете нищо оттам, защото аз не търгувам с вас – аз ви обичам и толкова. Чувате ли ме? Това е едно от най-хубавите неща, които ще чуете от мен. Първо, защото  сте алкохолици. Второ, защото знам какво сте, независимо дали вие го знаете или не. Вие сте деца на Бог, всеки един от вас, и това е достатъчно да ви обичам.

Още нещо искам да ви кажа. Много от вас знаят какво правя аз в Анонимни Алкохолици. Правя го вече 29 години. Например, приемам да говоря на осем сбирки подред. Правя го не защото обичам да слушам своя глас, аз съм го слушал много пъти. Правя го не защото имам нужда от аплодисменти, аз тях съм ги получил. Тук съм, за да споделя себе си с всеки един от вас, който има нужда от човек, който да го обича. Това е единствената причина да съм тук и да правя това, което правя. Ако съм мислел за това как да спася душите ви, нямаше да съм тук, защото ако някой от вас си е изгубил душата, то аз нямам ни най-малка представа къде да я търся. Аз не съм тук и за да ви направя християни, защото заради начина, по който разбирам или не разбирам християнството е напълно възможно и аз да не съм християнин (моля свещениците да обърнат внимание на това!).

Никога не съм имал спонсор. Никога. Когато дойдох тук не знаех нищо за спонсорите, а когато разбрах, реших че не заслужавам толкова много внимание от никого. Дълго време не задавах никакви въпроси. Само слушах.  Когато дойдох на себе си дотолкова, че да мога да държа чашка с кафе в ръцете си, аз си взимах кафе, намирах някого, който да говори хубаво за АА, заставах зад гърба му и започвах да подслушвам разговорите му. Превърнах се в як подслушвач. Ако ме хванеха, аз се отдалечавах и се присламчвах зад гърба на някой друг. Ако ме хванеха и ме поканеха да се присъединя към разговора, изчезвах. Не можех да повярвам в какво съм се превърнал, излизах на улицата, сядах под някое дърво и плачех като дете. По-късно, когато вече можех да започна да работя със спонсор, се оказа, че имам стотици. Всички, които виждам в АА са мои спонсори. И тези, които работят по програмата и онези, които не го правят – всички са мои спонсори. Мисля, че всеки един е мой учител, защото с поведението си едни ме учат какво трябва да се направи, а други – какво не трябва. И за мен този, който ме учи какво не трябва да се прави е не по-малко важен от останалите.

Разказвал съм на много от вас, че тази година преживях смъртта на двама души – един мъж и една жена, единият от които познавам от 25 г., а другият - от 28 г. И двамата отнеха сами живота си. Единият беше само на 45 години, 25 години от които беше преживял в трезвеност, и аз бях причината той да дойде при нас. Но неговото „аз” застана между него и Бог. Това го погуби. А за жената нещо друго стана по-важно от Бог и това я погуби. Двадесет и осем години. Именно затова тези, които ни учат какво не трябва да правим са също толкова важни, колкото и онези, които ни показват какво трябва.

Защо законът и любовта правят ненужен един осъждащ Бог? Напълно е възможно, господа, единствените окови в този живот да се поставят от абсолютната свобода в закона. Например, няма закон, Божи или човешки, в който да е казано, че аз не мога да пия уиски. Няма да намерите такъв закон. По Божия милост и  благодарение на АА в момента имам достатъчно пари в джоба си (само моля да не казвате на никого!), за да ви почерпя всичките и то не само с по едно питие. Дори в банката не е нужно да ходя. Е, защо тогава не пия уиски дружно с вас? Свещеникът ще ми каже: „Не ти се полага да пиеш”, а аз ще му отвърна: „За какво говориш, сине?” Аз и понятие си нямам какво значи „не ти се полага”. Кой казва, че не ми се полага? Но затова пък знам какво значи: „аз не мога да си позволя да пия”. И не си го позволявам. Когато пия уиски, то ми отнема всичко, което обичам – себе си, вас, живота. Ето защо не мога да си го позволя и не пия. Също така няма Божи или човешки закон, който да ми забранява да ви ненавиждам. Мога да ви ненавиждам колкото си искам, чак докато посинея. Тогава защо не го правя? И отново свещеникът ще ми каже: „Не трябва да правиш такива работи.” А аз пак ще му отвърна: „И понятие нямам за какво говориш.” Но аз съвсем точно зная, че не мога да си позволя подобно нещо, защото знам, че каквото дам, това и ще получа. А мръсотия вече достатъчно съм получил. И защото не искам повече мръсотия, повече така не правя.

Няма и закон, в който да се казва, че не мога да ви обвинявам. Мога да ви обвинявам по цял ден, дни наред, ако поискам, а и аз съм от онези, които това го могат добре – да съдя другите. Имам голям опит в това. Много години подред обвинявах и намирах за виновни всички, които познавах, че даже и тези, които случайно минаваха! Христос ми казва какво ще стане с мен, ако постъпвам така, но не ми е казал да не го правя. Той казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени, защото както вие съдите, така ще съдят и вас; и с каквато мярка мерите, с такава мярка ще мерят и вас.” Ето какво ще стане с мен, ако започна да съдя, но Той не ми казва, че не мога да съдя. Ако съм съгласен да платя цената, мога да съдя. Аз вече не съм съгласен с тази цена, затова и не съдя. Нито един закон не казва, че не мога да ви се обиждам. Защо тогава не ви се обиждам? Не мога да си го позволя. Защото каквото посея, това ще пожъна. Ето как единствените окови в живота се явяват резултат на абсолютната свобода в закона. Можете да направите всичко, което се роди във въображението ви, ако сте съгласни да платите цената, която е неизбежно последствие на вашите мисли и дела. Не съм съгласен с тази цена, затова и не го правя.

Нека сега с вас да отделим минутка за това, за което често много от нас си мислят, и от което трябва да се избавим. Хората от години ми казваха: „Чък, ти не можеш да пиеш. Трябва да зарежеш тази работа.” Но навсякъде около мен виждах мъже и жени, които нямаха неприятности заради това, че пиеха и никак не можех да проумея защо аз не мога да пия като тях. Сега си седя в стаята, на същото кресло и гледам малкото градче Лагуна Бийч, което по последни данни наброява 15 100 човека. 15 000 от тях могат да правят това, което аз не мога. И всички те са деца на Бог. Защо така се получи? Те могат по мъничко да пият, по мъничко да хапват, по мъничко да обичат, по мъничко да мразят, по мъничко да съдят, да се обиждат, да лъжат. Е, защо те да могат, а аз не? Просто защото на тях все още не им е свършило времето за това. Те могат всичко да правят по мъничко. А ние с вас никога не сме го могли. Ние винаги сме мислили, че ако правиш нещо, то трябва да го направиш свръх, в излишък, с всичките сили, на които си способен. Ето защо времето ни, отпуснато за вършене на тези неща изтече. Мисля, че за Вселената няма никакво значение на кого кога ще свърши времето. Дали днес, дали след 500 години. В края на краищата, рано или късно всички ние ще се върнем у дома, при Бог, защото сме неговите деца.

Времето няма никакво значение за Вселената, но има значение за мен. Животът ми се получава, когато съм заобиколен от хора като вас. А в джунглите, в които се намирах преди да дойда тук, в АА, той не струваше нищо. Така стоят нещата. Сега сме движени от желание да изпълняваме волята на нашия Баща: да се грижим за децата му и да им помагаме. Това е, за което говори нашата Дванадесета стъпка: „Достигнали до духовно пробуждане като резултат от тези стъпки, ние се постарахме да предадем тяхното послание на други алкохолици” – до децата на Бог -  „и да прилагаме тези принципи във всичките си дела.” Това се отнася както за децата на Бог, така и за всичко в живота ни – семейството, работата, почивката, АА.

И ако единственото, което ни движи е любовта, и правим всичко безкористно и с удоволствие; за другите, а не за себе си, то тогава единственото, което ще получим по този начин е любов.

Ето как работи тази движеща сила, и при това тя не оставя място за никакъв осъдителен Бог. Така са устроени нещата. Каквото посееш, това ще пожънеш. Каквото човек има в сърцето си, това ще получи.

Сега аз мога спокойно да крача по пътя си редом с Бога на любовта, порядъка и закона, но закон справедлив, а не осъдителен. С такъв Бог мога да стигна до края. Но с онзи, за който ми разказваха в моето детство, и стъпка няма да направя. Разбирате ли? Казваха ми, че за всички мои грехове, Бог ще отнеме децата ми. Спомням си, че бях метър и малко на ръст, когато заявих: „Ако Бог е такъв, то по-добре да взема вилата и да се сприятеля с Дявола. Ако вашият Бог ми се изпречи на пътя, ще го намушкам с вилата си.” И тогава не разбирах такъв Бог и сега не го приемам.  цялото си същество бях против това тогава, с цялото си същество съм против и сега. Но с Бога на закона на справедливостта и любовта съм готов да отида навсякъде, където Той поиска. Това е фантастично. Вече не вярвам в добро и лошо. Не вярвам в правилно и неправилно. Не вярвам в два свята. Вярвам само в един свят. Вярвам в преживяването, в това, което сме научили, благодарение на своя опит.

Исус казва: „Недей да съдиш според това как изглежда, съди по справедливост.” Това означава, че в някакъв момент ние започваме да виждаме себе си в другите хора, а тях откриваме у себе си. И тогава разбираме какво стои зад всичко това. Отдавна не съм виждал пияница. Преди двадесет години веднъж видях един на улицата пред мен. Тогава работех на ъгъла на Четиридесета и Аламейда, и всеки път, когато отивах към центъра и имах време, се движех по Пета улица, на запад. Нещо ме теглеше натам като магнит. Всеки път, когато го правех, пред мен се движеше една полицейска кола. Познавах я много добре – неведнъж съм се возил в нея с белезници. Разбира се, момчетата от улицата също добре я знаеха. Изведнъж виждам пияницата – горкичкият, едва се крепи, а в ръката си стиска своя кафяв хартиен плик с бутилка в него (така никой не знае какво има вътре! Между другото нищо не прилича толкова много на бутилка вино в кафяв хартиен плик, както бутилка вино в кафяв хартиен плик!) Той видя полицейската кола, опита да побегне, но се подхлъзна и пльосна по задник (последното да се зачеркне от протокола). И така, четири пъти, докато бягаше към  близката пресечка. Но бутилката успя да опази. Задника си разби, но бутилката опази. И когато накрая изчезна от очите ми, аз си казах: „Слава Богу, благодаря Ти, Господи!” Защото бях видял себе си, и това наистина можеше да съм аз, ако не беше Божията милост.

Продължавам по-нататък и гледам седи на един вход опърпан пройдоха, облечен в две(!) палта – едното черно, другото сиво. А навън е юли, страшна жега. Пред него, пред очите на всички стои започната бутилка от най-евтиното вино. Той седи точно пред входната врата, смее се, оживено разговаря с приятелите си, въобще всичко му е тип-топ. Само дето до него няма приятели – нито един! Едва се сдържам, преминавайки край него. Иде ми да зарежа колата посред улицата, да ида до него и да го прегърна. Защото това можеше да съм аз, ако не беше Божията милост. Знаете ли, аз също съм носил палто посред юлските жеги, аз също водех сърдечни разговори с приятелите си. И те си говореха с мен и всичко ми беше прекрасно. Но всъщност тях ги нямаше тогава. От всичко, което съм вършил в пияно състояние, най-шокиращото за моето семейство беше, когато седяхме заедно в стаята и изведнъж при мен се явяваха приятелите ми и започвах да си говоря с тях, а семейството ми не виждаше никого. Те не можеха да го разберат. Ето защо ние не съдим по външния вид. Ние виждаме през него и откриваме децата на Бог и споделяме с тях. Споделяме с радост своя опит, сила и надежда един с друг и затова нашата програма работи. Без всичко това нито един не би се възстановил в Анонимни Алкохолици.

Аз вече съм ви казвал, че моя работа е какво аз мисля за вас, а ваша работа – какво вие мислите за мен. Това, което си мислите за мен не е моя работа, нищо че вие искате да ми го кажете. Мен това не ме интересува, не се вълнувам. Не се чудя какво мислите за мен, защото ви обичам. А любовта сама по себе си е единно цяло. Това е както с добродетелите. В момента, в който добродетелта се самообяви за такава, веднага става порок. Добродетелта, както и любовта, се явяват възнаграждение на самите себе си. Така се изпълнява закона. В това няма нищо удивително. И в личните взаимоотношения това има най-голямо значение, защото всички сме деца на Бог. Всеки от нас прави каквото прави, защото има своя зависимост. В първите ми дни в Анонимни Алкохолици аз смятах, че зависимостта ми е характерна част от моето заболяване и че други хора не могат да претендират за такова нещо. Те не са алкохолици, а именно алкохолизмът е „двояко заболяване, което се състои от физическа алергия, съпроводена от психическа зависимост.” Те не са алкохолици, значи нямат психическа зависимост. Но след известно време разбрах, че всички сме деца на Бог и всеки със своето собствено разбиране за живота се опитва да прави най-доброто, на което е способен.

Хората не правят това, което правят, защото така искат, а защото по друг начин не могат. Длъжни сме да разберем, че както вие и аз пиехме против волята си, така и за всеки, който има някаква зависимост само силата на волята няма да помогне. Когато силата на волята се намира в конфликт с въображението или емоциите, то последните винаги надделяват. Ние пиехме против собствената си воля. Все още не се е родил човекът, който да ме мрази толкова много, че да иска да ме унищожи. Единствената причина някой да го направи е защото иска да се себеутвърди. Той иска не толкова да нарани нас, колкото да докаже нещо на или за себе си. И когато осъзнаем този факт, хората няма да могат повече да ни причинят болка. Не могат да ни направят нищо лошо.

По-добре познаваме нещата, по-добре ги вършим. Това въвежда много хора в заблуда, които мислят, че като знаят всичко на ниво интелект, като чисто знание, то действително знаят нещо. Грешат. Преди четиридесет години знаех всичко, което знам и днес за последствията от моя начин на живот, без едно – заболяването алкохолизъм. За това не знаех нищо. И днес вярвам в нещата, в които съм вярвал и тогава. Бях роден с вярата си в Бог и никога не съм се напивал толкова, че да престана да вярвам в Него. Да вярваш в Бог е хубаво, но не е достатъчно. Ако си алкохолик да живееш чрез Бог става единствено решение на проблема ти. Съзнанието за живото присъствие на Всемогъщия. Ето единствения отговор. Чрез Него живея, движа се и усещам себе си. И не засявам често това, което не искам да пожъна, но ми се случва.

Имам един дребничък трик, с който няма да се разделя и за милион долара. Споделям всичко, което ми се е случило през деня с моя Бог. Абсолютно всичко – добро, лошо, нищо. Споделям го и после се избавям от него. Например, ако съм натворил някаква глупост, което понякога ми се случва (по-често отколкото ми се иска) отивам на някое усамотено място и казвам: „Виж, Тате, погледни какви ги свърших вчера. Е, как можах да се изложа така? Знаех добре какво да правя, но много ми се искаше да направя впечатление. Не ми харесва, а знам, че и  на Теб не ти харесва, но аз непременно ще го направя както трябва следващия път, а с твоя помощ и още по-добре. Благодаря Ти за всичко.” След което не се връщам повече на този момент. Ако пък направя нещо хубаво, казвам: „Погледни, Татко, Добре се получи, нали? Не трябваше да се случва на безделник като мен, но случи се, това е. И знам откъде ми дойде. Благодаря Ти много за това.” А после се освобождавам и от това. Защото на такива като мен им е еднакво тежко на носят на плещите си както лошото, така и хубавото. Не ни е нужен такъв товар, защото животът трябва да е непринуден. Не ни трябва багаж, който да ни пречи. Освобождаваме се от страстите и започваме новия ден на чисто. Без вчера, без утре.

Непринуденост. Това е Златното Ключе към това нещо, наречено Живот. Моят приятел Харолд чака да го получи вече от двадесет години. Двамата със стария Док, който ходи след мен от пет години, и двамата чакат да си изпусна Златното Ключе. Те знаят, че някой ден, по погрешка, мога и да го изпусна и чакат момента, за да го хванат. И всеки път като дойдат при мен да си говорим в моята дневна, аз им казвам: „Чуйте, аз ви давам това ключе всеки път, когато сте били на мои изказвания. Вече съм ви го давал. Просто започнете да правите нещата, за които ви говоря.” Но те все имат чувството, че нещо скривам от тях. Е, добре, след толкова години сега им го давам.

Златното ключе към нещото, наречено живот е безпощадната честност пред самите нас. Повтарям, безпощадна честност пред самите себе си. Защо? Защото вътре във всеки от нас има по един монитор.  Ние не сме го слагали там и затова не можем да го махнем оттам. Вярващите го наричат съвест (ето още нещо, което не разбирам и за което нищичко не знам). Аз го наричам Бог. Бог е в мен. Аз не съм Бог, но Бог – това съм аз. Той е много по-могъщ от мен, защото Бог, това сте всички вие. Не се различавам от, не съм някакъв друг, не съм отстранен от, а съм причастен към. Аз съзнателно усещам живото присъствие на Бог. Златното Ключе – това е безпощадна честност пред самите нас. Моделът е пред нас. Когато изпълнявам нещата по най-добрия начин, който знам, моделът е пред мен; това не е планина, не е храм, не е Йерусалим. Ваша работа е дали ще направите това, което знаете, че трябва да се направи. Когато правя всичко по най-добрия от всички достъпни ми начини, тогава вселената кима с одобрение и това се нарича „покой”. Но, когато си позволя да не правя нещата по най-добрия начин, се включва старата месомелачка, ето тук, отвътре и започва да ме раздира. „О, Чък, защо направи това? Защо постъпи така?” Единственият начин да се спася от това е да приема каквото съм направил и да реша, че следващия път, с Божията помощ ще се справя по-добре. Отминава, а аз отново съм на седлото. Да помня в какво се състоят нашите приоритети, ето я тайната на това, което се нарича живот: безпощадна честност към мен самия. А моделът е тук – в мен и във вас.

Изпитвам огромно удоволствие да разговарям с вас – това е най-голямата наслада в живота ми. Обожавам да говоря за тези неща, защото са се случили с мен. С мен, в мен и чрез мен. Обичам да ги споделям. Ето защо ще продължим нашата беседа и ще поговорим малко за най-голямата сила в този живот. По-силна от водородна бомба, по-мощна от всичко – простата, чиста истина. Най-голямата сила, която съществува. Зърното на тази сила е във всеки от нас.