„Да прилагаме тези принципи във всичките си дела.” В Десета стъпка се казва: „Продължихме да правим равносметка със самите себе си и когато допускахме грешки бързо си ги признавахме”. За мен това не означава, че трябва отново да се връщаме в миналото си и да правим отново Четвърта стъпка. Мисля, че трябва да се вгледаме в това какво сме направили в края на всеки преживян ден. Придържахме ли се към тези принципи днес? Всичко ли беше както трябва днес?

Десета Стъпка е изключително важна за мен поради това, че до идването си в АА аз не бях в състояние да произнеса фразата: „Не знам.” Особено в бизнеса. В бизнеса не се казва: „Не знам.” Каквото и да те попитат – отговаряй. Сигурен съм, че дори да ме бяха накарали да обясня теорията на Айнщайн, щях да го направя. Ако ме бяха попитали как Бог е направил Земята, щях да ви разкажа и навярно щяха да чуят и нещо от рода на: „И на третия ден ние направихме това и това...” Нямаше да мога да кажа: „Не знам.” Когато дойдох в програмата и започнах да правя нещата както вие ми казвахте, че трябва, разбрах, че истината е най-мощното нещо на земята. Разбрах го само заради това, че правех това, което ми казвахте да правя. И се научих в бизнеса да казвам: „Не знам, но това е важно и утре ще разбера какъв е отговорът.” Тръгвах си, проучвах нещата и за другия ден вече знаех. И за всичко, което не знаех, просто казвах: „Не знам.” И това е много леко, защото не ти се налага да си спомняш какви си ги измислял предния път за нещата, които не знаеш. Няма нужда да помниш какво си наговорил. Просто кажи на хората истината. Затова трябва да се запомни фразата: „Не бях прав.” Аз, между другото, не се славех като човек, който казва: „Не съм прав.” Мисля, че вече ви казах, как веднъж си помислих, че не съм прав, но грешах.

На 24 юни тази година, ако сме живи дотогава и ако мисис Ч. не реши да се разведем, ще отбележим 50 години заедно в един впряг (с малко прекъсване за лошо поведение!) И напоследък се улавям, че казвам на жена си: „Аз не бях прав. Ти беше права през цялото това време, но аз бях сигурен, че не е така. Оказа се, че не съм бил прав. Грешах!” Какъв кошмар! Представяте ли си, да си заедно от 50 години с една жена и накрая да ѝ кажеш, че си грешал! Но всъщност това е хубаво, защото те кара да се чувстваш комфортно. Става ти спокойно.

Най-мощното нещо на земята е простата чиста истина. Толкова, че някой някога е казал: „Узнай истината и тя ще те направи свободен.” Истината ще те направи свободен. И във всички наши дела това е така - в бизнеса, в семейството, в АА, навсякъде. За всички тези години ми се случи да се срещна с много хора, които смятаха, че преувеличенията ще направят историите им по-интересни. И те „раздуваха” разказите си, уж по мъничко, а след това се напиваха. Или започваше да им се струва, че те са голяма работа в програмата, че са ненадминати експерти, защото другите ги хвалеха. Започваха да вярват в това, а после, кой може да си го помисли, се напиваха. В нашата програма не трябва да ставаш голям. Това е недопустимо.

Ако можехме да се справяме с нещата, вече щяхме да сме се справили и нямаше да сме тук, членове на Анонимни Алкохолици. Имахме много време. За да се разпореждам с живота си сам, имах на разположение 43 години. През цялото това време аз бях директор на шоуто и звездата в него. Стараех се колкото мога. Вложих в това целия си ум и знания, но нищо не ми се получи. Загубих. Както вече ви казах, в разцвета на своите 43 години аз успях да претърпя пълен крах във всяка една област от живота си: като съпруг, баща, бизнесмен, човек и пияница. А други области нямах. Ако имах и в тях щях да се проваля. За всичко това вие можете да похвалите мен. Но за последните 29 години от живота си не аз съм този, който трябва да бъде хвален. За тях благодаря на Бог и на вас, а може би трябва да кажа: благодаря на вас и на Бог. Защото хора като вас успяха да ме успокоят в онази моя първа вечер в АА. И защото, живеейки с такива хора аз накрая успях да разбера, че имам свой Бог. Даже не разбрах какво точно се случи. Затова и трябва да благодаря първо на вас, а след това на Бог. Макар че за мен няма разлика, защото започнах да виждам Бог в хората. За мен Бог сте вие, така че на кого ще благодаря първо няма значение.

Сега, фразата „във всички наши дела” означава у дома. Разбирате ли, това което кара нашата програма да работи представлява съдружието на мъже и жени, които споделят – които споделят – своя опит, сила и надежда и се обичат помежду си. Които споделят. В Анонимни Алкохолици са малко тези, които ви говорят за нещо. Ние не говорим, ние споделяме. Имам аз едно момче тук, Кланси, което смята че съм му спонсор. Така казва. И признава, че му се получава добре. Аз му казвам: „Ти дори не си член на Анонимни Алкохолици. Защото АА се състои от хора, които споделят. А ти с никого не споделяш. Ти само им говориш. Но, знаеш ли, продължавай да правиш каквото правиш.” Казах му така, защото преди това бях поканен на рождения му ден и в задния му двор се бяха събрали 65 трезвени луди глави. Всеки от тези 65  души е Негово дете и с никого от тях аз не можех да имам нищо общо. Съвършено различни сме един от друг. А са трезвени. Така че „продължавай да правиш това, което правиш”. Обществото ни може да съществува с един такъв Кланси, но двама вече ще му дойдат множко.

Започнах да споделям, когато разбрах, че съм трезвен. Започнах да споделям с пияници. Представям си се по следния начин: много от вас са ме чували да го разказвам –мисля за себе си като за чаша, пълна с мръсна вода, мръсна чаша с мръсна вода, която все се клати. Когато пиех ми се случваше да бутна чашата и да зарежа пиенето. Всеки път, когато нещата отиваха твърде на зле, аз спирах. Всяко спиране беше като да изхвърля мръсната вода от чашата и ми оставаше само чашата – празна и мръсна. Но празна чашата не можеше да остане за дълго. Отново я пълнех и както правилно предполагате, отново с мръсна вода. Когато дойдох в АА, аз още не бях се спрял. Не бях свършил с пиенето. Дойдох тук, понесъл със себе си мръсната си чаша пълна с мръсна вода. Още на първата сбирка струйка чиста вода се вля в моята чаша. Вкусът на чистата вода ми хареса толкова много, че започнах да се връщам за още. И чашата ми продължаваше да се пълни с чиста вода. След известно време открих, че чашата ми вече е пълна само с чиста вода, а и самата тя беше вече чиста. Тогава започнах да се старая да отвръщам със същото, но само на пияниците, защото те бяха направили това за мен. И продължих да споделям с тях. След още малко време забелязах, че чашата ми вече не се клати, а съответно не се клатех вече и аз. Стоях стабилно на двата си крака, а чашата ми продължаваше да се пълни с чиста вода, защото продължавах да ходя на сбирки. А от своята чиста вода наливах щедро на свой ред. И ми беше много хубаво от това. Споделях с много хора – с евреи, с неевреи, с гърци, черни, бели. От всички раси и вероизповедания. Споделях с тях.

На своя по-малък син говорех; не споделях с него. Говорех с него, защото той беше съвършено различен от мен. Когато се роди, все едно беше слязъл от корицата на модно списание. А аз се родих с остра вила в ръцете. И просто не можех да го разбера. Не можех. Когато беше шестгодишен, живеехме в Бевърли Хилс и зад къщата ни имаше малка уличка, където си оставяхме боклука. Оттам го прибираха веднъж седмично. Дик ходеше там, намираше си някой цветен парцал, станал вече непотребен някому и си го носеше в гаража. Там си правеше от него костюм. После намираше отнякъде всякакви дрънкулки, окичваше се и с тях и ни изнасяше представления. Гледах го и си казвах: „По дяволите, какво става тук?” И се опитвах да го променя според своето разбиране за това какъв трябва да бъде. Накратко казано, размахвах своята остра вила и исках да му я предам. А той нямаше и понятие какво е това.

Когато стана малко по-голям (според мен беше на десет или единадесет, когато изтрезнях), ние ги записахме в школата по изкуствата в Понома и там той се развихри на воля. Научи се да рисува, да свири, да пее и да танцува. Избираше си предмети, свързани с изкуство и философия. Изкуствата бяха основните му предмети, а философията – допълнителен. Понякога, когато отивахме да го видим, влизахме в някой ресторант и той ми разказваше за смисъла и красотата на модерното изкуство, за футуризма, а не беше длъжен да го прави! Отбелязвам, че моят син е талантлив. Но той ми разказваше за неща, които никак не разбирам и не харесвам и аз му отговарях: „Втриса ме дори само като си помисля. че моя кръв и плът може да види нещо ценно в подобни мацаници! Дори една крава ще нарисува нещо по-добро с опашката си.” Изказването на подобни мнения далеч не е най-добрия начин да си намериш приятел или да повлияеш на чуждото мнение. Особено, ако срещу вас седи собствения ви син. По това време той много разговаряше със своите приятели за философия. Имаше приятел, художник, който се казваше Мартин. Беше много добър и беше направил няколко успешни изложби. Веднъж бяха вкъщи и говореха на философски теми. Седях наблизо, слушах ги известно време, и ми стана ясно, че нямат никакво понятие за това, за което говорят.  Трябваше да им кажа кое как е! Наложи им се да седят и да ме слушат час и половина. И досега се чудя как ме издържаха!

Недоумявах защо двамата с него не се разбираме. Стараех се да се сближа с него, но не разбирах защо не ми се получава. Вече десет години живеехме в къщата, в която живеем и сега и която има потресаващ изглед във всяка от стаите. И особено във всекидневната. Хората, които ни идваха на гости разказваха с въодушевление какво виждат през моя прозорец и постепенно започнах да осъзнавам, че всеки разказва за това, което вижда той, а не аз. Разбрах, че никой не вижда там онова, което виждам аз. По-рано не се бях замислял над това. Не ми е хрумвало. Аз израснах с разбирането, че черното си е черно, а кравата – крава. Всички, които гледат крава виждат там крава. Но се оказа, че не е така и го проумях, докато слушах как различните хора описват какво виждат през моя прозорец. Замислих се: „Май нещо с мен не е наред. Проблемът не е в сина ми, а в мен. Ясно е, че той вижда неща, които аз не мога.”

Замислих се над тази философия и изведнъж разбрах, че аз съм се опитвал да обясня на детето коя улица да намери в Сейнт Луис, при положение, че той всъщност се намира в Чикаго.  Трябва да си в Сейнт Луис, за да намериш тамошна улица. Тогава казах на жена си: „Отиваме в Лондон.” (Той беше там по това време.) „Защо?” „За да разберем по-добре сина си.” И поехме натам. Отидохме на вечеря и казах на детето, че не съм бил прав, бил съм сляп за неговите неща. Не съм и предполагал, че хората могат да видят неща, които аз не виждам. Какъв слепец! Разказах му, че съм разбрал какво ми е говорил за стойността на модерното изкуство едва, когато съм се сетил за различните разкази на хората за това какво виждат през моя прозорец. Казах му, че съм дошъл да му се извиня и да го помоля да ми прости. Включително и за изказванията ми по отношение на неговите философски разбирания. Извиних се и след това за малко да ни изгонят от ресторанта. Смяхме се, веселихме се, бяхме доста шумни. И това се случи благодарение на това, че стената помежду ни бе разрушена и ние вече се разбирахме.

След това обиколихме Европа, а след пътешествието се завърнахме заедно у дома. С жена ми бяхме поканени да говорим на сбирка в Роаноук. Долетяхме в Чикаго и се видяхме с няколко от нашите хора там. Макар синът ми по-рано да не искаше да идва там с нас, сега прояви желание да дойде. Отидохме на гости на майка ми. Тя е на 96 години и не се предава. Почти не може да ходи, но е пълна с енергия. След посещението ни се приготвихме да се качим на колата и да тръгнем към Роаноук, а момчето ни каза: „Трябва да отскоча до Ню Йорк. Имам нещо спешно да свърша там, но ще дойда в Роаноук в петък.” Когато замина, казах на жена си: „Няма да дойде в Роаноук.” Но в петък той дойде. Аз още по-рано му бях казал: „Дик, там ще сме при наши хора. Те обичат и мен, и майка ти. Няма да те оставят на мира, няма да можеш да пребиваваш инкогнито в града.” А той отвърна: „Това не ме притеснява.” И така той дойде и слуша как майка му говори на сбирката в петък вечерта, а на следващата сутрин трябваше да чуе и мен. В залата имаше кръгли маси, с по десет места около всяка. След сбирката той ми каза, че седял, слушал и през цялото време си повтарял: „Не знаех за това. Не знаех за това. Даже не се досещах.”

Така че, за какво говорим сега с вас. Говорим за това как да отнесем посланието у дома. Да споделим своя опит, сила и надежда. Вкъщи никой не обича да му четат лекции. Струва ни се, че сме достатъчно големи и достатъчно умни, за да порицаваме децата си. А те не искат да им се говори, искат с тях да се споделя. Не ги интересува какви сме умни, те искат да знаят какво ни е тежало и как сме се преборили с него. Езикът на сърцето няма възраст. Преди няколко години се размотавах в Норт Батълфорд, провинция Саскачеван, където изживях едно от най-големите си удоволствия. Имаше провинциален конгрес на членовете на Ал-Атин и се наложи да споделям с  петнадесетина дечица. Беше чудесно. Не си мислете, че децата няма да ви разберат, ако споделяте с тях. Те разбират, ако споделяте, а не просто им говорите. Удивително!

А жените, които са наши съпруги! Ако ни сменяха местата и жена ми се държеше, както се държах аз, нямаше да я търпя и седмица. Нямаше да мога да понеса това, което тя понесе с мен. А тя ме издържа двадесет години. Двадесет! Ето ние с вас (предполагаме, че сте такива като мен) все си мечтаехме да се събудим и да видим до себе си нова жена. Мислех, че това ще бъде супер. Мислех, че за мъжа това е естествено право. Да не гледа все един и същи филм всеки ден. Женен съм от 50 години все за една и съща жена – това е просто неприлично в Калифорния! И най-накрая разбрах, че наистина всяка сутрин жената до мен е различна, защото ние всички се променяме. Хората се променят. До днес не сте ме чували, просто защото днес съм различен от вчера. Днес съм вчерашния аз плюс вчерашния си опит и уроците, които съм си взел от него. Не съм същия човек като вчера. Ето защо всеки ден ставаме нови хора, жените ни – също.

Едно от най-големите препятствия, които сами поставяме на пътя си е склонността ни да се категоризираме, да си слагаме етикети. В особена сила това важи за членовете на нашите семейства. Когато живеем заедно, ние предполагаме, че можем да преценим предварително как те ще реагират на някаква ситуация. Предвидили сме реакцията им. Но, това е грешка от наша страна. Нали те се променят непрекъснато? И това е едно от нещата, с които си имаме работа в Анонимни Алкохолици. Промяната. Да ни виждат как се променяме е едно от интересните занимания за нашите партньори – независимо мъже или жени. Когато човек постига трезвеност в Анонимни Алкохолици и прави това, на което го учи програмата, той започва да расте бързо като бурен. Ако прави това, което трябва, той не може да не расте, той се развива.

Моята жена шест години ходеше с мен на сбирки на АА, докато не се появи Ал-Анон и беше уверена, че прекрасно знае всичко за нашите неща. Тя знаеше всички наши думи, но ги бе слушала заради мен в продължение на тези шест години (харесваше ѝ, когато съм наблизо и може да ме настъпи по мазола по всяко време!). През цялото това време тя беше слушала заради мен. После се появи Ал-Анон, и тя създаде първата група в Бевърли Хилс  вкъщи. Тази група растеше и крепнеше, а тя се радваше, че нещата вървят толкова добре, защото тя се стараеше много за всички - като бавачка, и ги поучаваше. Когато бях трезвен от единадесет години, ние се преместихме да живеем в Лагуна, и тя се оказа без никого от тези, с които можеше да споделя. Тогава в Лагуна все още нямаше Ал-Анон. Моят бизнес беше както и преди в града, но докато живеехме в Бевърли, можех да я взимам на сбирки всяка  вечер (вечеряхме и отивахме на сбирка), а в Лагуна не ставаше. Тя, разбира се, беше жестоко разстроена от това. Вкопчи се в мен. Трябваше да прекарвам все повече време вкъщи, защото ѝ липсваше внимание. Нямаше приятели в Лагуна.

Изкарах до февруари, до Деня на Благодарността, стараейки се да прекарвам с нея колкото може повече време, но започнах да чувствам, че нещата ми не се получават както трябва. И ето, след празничната вечеря, на която се бе събрало цялото семейство, аз заявих: „Деца и драга мисис Ч., искам нещо да ви кажа. От този момент, когато звънне телефона, аз трябва да отида. Не мога да избирам какво да правя и какво не. Не мога да кажа на един човек: „Идвам да поговорим”, а на друг: „Сега не мога” Ще завърши с това, че хората ще започнат да се провалят, а аз не мога да се държа с тях така. Когато звъни телефона, аз съм длъжен да направя за тях всичко, което е по силите ми. И ако не ви харесва това, намерете си друг мъж и баща.” Бях принуден да го направя, защото не можех да си позволя да не помагам. „Представете си, когато аз имах нужда, човекът да не се беше появил”, допълних. Тогава се обади Дик. Той каза: „Мамо, а защо не организираш тук група на Ал-Анон?”, защото майка му беше в депресия. И какво си мислите, тя се зае с организацията на групата и започна да пътува до града, защото този път го правеше заради себе си. И тя започна да расте неудържимо като бурен, и намери онова, което бях намерил и аз. И тя е прекрасна. С нея споделяме всичко, споделяме през цялото време. Не винаги сме съгласни един с друг, но това не е необходимо. Ние се научихме да не се съгласяваме винаги един с друг, но винаги да живеем в съгласие. И, знаете ли, това е прекрасно. Ние споделяме, а не говорим. Аз не ѝ говоря за нищо и тя не ми говори. Споделяме. За това става дума: да прилагаме тези принципи във всички наши дела. Във всички. Ние вече казахме, че когато разбираме, защо хората правят това, което правят, те повече не могат да ни причинят болка, и че хората правят това, което правят, защото са принудени от нещо, а не защото те така искат. Колкото по-добре знаем нещата, толкова по-добре ги вършим.

Едно от нещата, за които все още не сме говорили е как психолозите ни убеждават, че двете най-големи потребности на хората са да бъдат нужни и да бъдат обичани. Предполагам има се предвид, че това е част от психологията на всеки един. Да бъде нужен и да бъде обичан. А какво да кажем за делата и за Бог? Всичко им е отпред-назад на психолозите. Двете най-големи човешки потребности – това са любовта и делата. Да, именно те - любовта и делата. Един такъв доктор ми позвъни веднъж в 12 часа през нощта и попита: „Чък, какво е твоето определение за любовта?” А аз отвърнах: „То ми е едно и също и в 10 часа сутринта  и в 12 през нощта! Какво си се засилил да ми звъниш по нощите?” Но той повтори: „Чък, какво е твоето определение за любовта?” и аз казах: „Няма да ти хареса!” Но той не се предаваше: „Какво е?” Отвърнах: „Действие!” Той се удиви: „Какво значи действие?” Отговорих: „Действие. Ако обичаш някого, тогава правиш разни неща за него.” Ти просто ги правиш. Не ги разменяш за нещо. В любовта няма търговия. В любовта не се пазарят. Правиш, защото искаш, без никакви условия. Бракът не е да разделим печалбата - петдесет на петдесет, или пък седемдесет и пет на двадесет и  пет; бракът – е сто на нула. Не се пазариш. Не се пазариш нито с Бог, нито със своя партньор. Ето ви простата чиста истина. Любовта е и движещата сила, и изпълнението на закона. Правиш го, защото обичаш да го правиш, безкористно и с радост. Това е удивително. И, да, тогава имаш нова жена до себе си всяка сутрин и това е прекрасно. Да живееш така е много по-интересно!

В живота ми има още едно прекрасно нещо, което искам да споделя с вас. То се получи в резултат на пълния ми крах и провал. Аз практически бях разрушил тялото и мозъка си. Много от вас са чували да разказвам, че когато дойдох тук ми отне повече от шест месеца, за да разбера какво се казва в Молитвата за душевния покой. Не говоря да я разбера на духовно ниво, а на английски. Не можех да разбера смисълът ѝ. Какво се казва в нея. Ето каква глава довлякох тук. Трябваха ми три години и половина, за да дойда на себе си след като рухнах с лицето надолу при последния ми запой. Ето какво тяло довлякох. Предполагам, че съм страдал от всички свързани с болестта последствия. Жена ми искаше да се развежда с мен и мисля, че това е едно от тези последствия! Децата ми не искаха да идват у дома, когато и аз бях там – още едно последствие, свързано с болестта. Шефът бе помолил да ми предадат кракът ми да не стъпва в офиса или ще ме изхвърли през прозореца. Предполагам, че и това е последствие. Нямах нито здраве, нито разум, нито работа, нищо. Дойдох само, за да получа трезвеност. Да изтрезнея и поне малко да изчистя репутацията си преди да умра.

Вече ви казах, че бях наясно, че ще умра, защото предпоследния ми запой едва не завърши с това, а ставаше все по-лошо. Примирих се с изчезването на всичко, което ми беше скъпо в живота и с мисълта, че аз нямам никакво право да имам каквото и да било. Приех смъртта, Вече не исках нищо за себе си. Даже трезвеност. Колкото и да е странно това е сигурно най-голямата свобода на земята. Свобода, когато не искаш повече нищо за себе си. Това не е просто свобода, това е пълна свобода. Моята първа капитулация, до която ме доведе бутилката, продължи три и половина години. Това е най-уникалното вълшебство, на което съм бил свидетел. В същото време нямах и никакви очаквания. Не чаках нищо от Бог, хората, жена си, децата, шефа си, от никого. Беше удивително време. Всички късчета на пъзела на моя живот започнаха да се подреждат в тези три и половина години. Но се случи и нещо лошо. Аз отново бях започнал да ставам някой, а когато си някой, имаш права и трябва да ги защитаваш. И ето как след три години и половина на покой и свобода аз се озовах там, откъдето бях принуден да капитулирам съзнателно. Това страшно ме потискаше. Не можех да разбера защо това се случва с мен. Та нали три години и половина всичко ми беше наред, бях свободен от това, а сега отново трябваше да капитулирам. Питах се: „Защо тази гадост отново се върна при мен? Защо? Защо? Защо?” Опитах се да разбера и да се справя с това в течение на следващите 15 години. И когато бях трезвен 16 години и 6 месеца, най-накрая намерих отговор, който беше добър за мен.

Да, трябваше да минат толкова много години, за да разбера каква е работата. Открих нещичко положително в човешкото его. Това е нещото, което не ни дава покой. Това е нещото, което ни заставя да продължим да се движим. Вие и аз взехме решение да оставим живота и волята си в ръцете на Бог  и не трябва да се появява причина, заради която да го нарушим. Но когато станем лениви, самодоволни и спрем да се движим, ни чакат неприятности. В подобна ситуация трябва отново да капитулираме или ще се пропием. Ето защо сме принудени непрекъснато да се предаваме, което и направих. Но докато нямах отговор защо, шестнадесет години и половина не ми харесваше да го правя. Сигурен съм, че няма да има момент, в който ще отпадне необходимостта да капитулираме. Не може да се случи. Вечен Отец, вечно Дете, вечно Пътуване.

Представете си, отне ми седемдесет години, за да разбера, че животът ни става интересен не заради нещата, които знаем, а заради онези, които не знаем. Именно откритията, които правим, изкачвайки се по стълбата превръщат живота в увлекателно пътуване. Това, което ни очаква занапред не е малко. Вечният Отец, Безкрайността – та аз даже не разбирам какво означава това. Вечност. Вечен Отец, вечно Дете, вечно Пътуване без крайна спирка. И в нашето пътешествие пред нас винаги ще има повече, отколкото сме изминали досега. Това е изключително! Затова е толкова прекрасен животът. Това го прави толкова интересен. Не това, което вече знаем, а новото, което ни предстои да открием. И заради това, че във всички сфери на нашия живот споделяме с любов своя опит, сила и надежда. И заради това, че за езика на сърцето няма такова понятие като време – той е безсрочен. И заради това, че не трябва да има пазарлъци, даже в бизнеса – и когато осъзнаем това, животът ни става прекрасен. Чудесен!

Да си поговорим сега за света на бизнеса. Целият не можем да го обхванем, но някои неща ще обсъдим. В четвъртък преди Рождество на 1945 г. аз ненавиждах работата си. Не можех да понасям шефа си. Презирах тези, които работеха за него. Смятах, че това което върша е под достойнството ми. Бях убеден, че един толкова талантлив човек като мен трябва да бъде ако не президент, то поне сенатор, а не да се затрива в строителния бизнес. За мен беше очевидно, че в офиса аз съм единственият, който разбира нещата, но парите бяха в боса, той командваше. Тази въпиюща несправедливост сама по себе си ми беше достатъчна, за да пия. Така стояха нещата в четвъртък преди Рождество. В петък преди Рождество шефът ми ме повика и ми даде след кратки наставления 3000 долара като коледен подарък. По пътя към къщи аз яко се напих. „Дойдох на себе си” след средата на януари, накрая се добрах до офиса, шефът дойде, за да ме изхвърли през прозореца, но не го направи. Физическото и морално състояние, в което се намирах, изискваше от мен титанически усилия, за да свърша дори елементарни неща. Беше ми трудно даже да се обличам.

Това ме принуди да отдам целия си интерес, внимание, усилия и любов на това, което правех или по-точно, което не можех да правя. И това се превърна в най-ценния ми урок. Разбира се, всичко се случваше по необходимост. Никога дотогава не бях проумявал, че да отдавам целия си интерес, внимание, усилия и любов е най-интересното нещо на света. Дори когато става въпрос за такива елементарни неща като да се обръсна и да се облека. Тръгнах към офиса, за да разчистя бъркотията от бюрото си - в офиса и вкъщи беше истински бардак. Ето къде трябваше да свърша най-важната работа, която се състоеше в това да изчистя репутацията си. Започнах с бизнеса. Започнах да помагам на хората да правят това, което им е нужно, защото го исках. По необходимост трябваше да отдам целия си интерес, внимание, усилия и любов на това, което вършех. Потънах в нещата, които вършех. И, както ви казах и вчера, след две години открих, че все още съм зад бюрото си.

Докато не съм забравил. След единадесет години трезвеност аз купих този бизнес и го продадох преди три години. Когато го продадох, за мен работеха 50 души, много от които бяха ветерани във фирмата. Сред тях имаше мъже механици, дърводелци, стругари, хора, чиито ръце бяха загрубели от работа. И когато се разделяхме, тези дяволи плакаха поголовно, аз също плаках. Научих се да обичам този бизнес и момчетата, които работеха за мен. А това беше същия бизнес, който ненавиждах в четвъртък преди Рождество! За това става въпрос. Когато отдаваш целия си интерес, внимание, усилия и любов на нещо, то става за теб най-интересното в света.

До времето, в което всичко това ми се случи аз не бих правил охотно чертежи и за самия Исус. Бях твърде голям човек. Имаше при мен един младеж, на когото казвах какво трябва да начертае и ако нещо не направеше както го исках, го разкъсвах на дребни парченца...(разбирате ме!) Но когато дойдох в офиса в края на януари 1946 г., вече нямаше човек, който да изпълнява разни неща по мое нареждане и аз започнах да чертая чертежите си сам. И ги чертах сам, докато не продадох бизнеса си. Никой повече не черта вместо мен. И ми беше много интересно да се занимавам с това сам. Страхотно!

И така, за какво говорим? Говорим за изчистването на репутацията. Не е възможно да се направи, ако си казваш: „Искам, не искам, обичам, не обичам, аз, аз, аз”. Изчистването на репутацията се случва само, ако правиш нещо за някого, без да му слагаш етикет с цената. Тогава се случват чудеса. Чудеса! Например, когато аз бях трезвен вече от един доста приличен период, имаше един господин, който работеше в хранителния бизнес. Пенсионира се, но беше направил доста пари. Имаше двама зетя, за които реши да построи супермаркет. Получи се най-голямото едноетажно здание правено за супермаркет в страната. Казваше се Панорама Маркет, някои от вас са го виждали. Когато отидох да се срещнем във връзка с договора за бъдещия Панорама Маркет, той имаше някаква работа в друг подобен магазин – Палас Маркет, който единият му зет управляваше. Над отдела за месо имаше няколко офиса и малък балкон, на който се редяха хората, които чакаха да ги приеме. Желаещите да поемат поръчката за новия магазин не бяха никак малко. Дойде ми редът, а в този момент се бяха събрали страшно много хора, които искаха да се видят именно с този господин по същата работа. Вратата на офиса се отвори и аз влязох.

Казваше се Морис Вайнщайн, лека му пръст, той не е вече между живите. Седеше в офиса с лице, което не предвещаваше нищо добро. Обясни ми, че ме е повикал, за да разбере дали ще заслужа работата. Държа ми лекция около 5 минути. Когато свърши, му казах: „Морис, нещо не си разбрал. Ти ми говориш, все едно съм дошъл да ти продавам нещо. Не съм тук за това. Тук съм, за да ти помогна, а ако ти не мислиш, че мога да ти помогна, дай да не си губим времето. И двамата сме заети хора.” Той се облегна назад и каза: „Знам, Чарли.” Възложи ми магазина, аз му го направих за около 75 000 долара. На откриването на магазина се беше събрала тълпа народ, сред която бяха и много от мъжете, които чакаха пред онзи офис с мен. Тогава така беше прието – хората от бранша да ходят на подобни церемонии. Когато отидох, тези мъже ме дръпнаха настрани и ми казаха: „Чарли (в бизнеса така ме знаеха), това беше най-добрата демонстрация на реверсивна психология, която сме виждали. Ние чухме разговора ти с Морис тогава. Ти му каза, че нищо не продаваш, а излезе оттам с поръчка за 75 000 долара! Реверсивна психология в действие.” „Вие, момчета, не сте добре. Ако този човек се поддаваше на всякакви обратни психологии, никога нямаше да натрупа милионите си. Той знае за тази реверсивна психология по-добре от всички нас взети заедно. Аз му казах истината, чистата истина и той го знаеше. Когато му казах, че не съм дошъл да му продавам нищо, а да му помогна и ако той не иска, да не си губим времето, той разбра, че му казвам истината. Чистата истина.”

Истината е много силно нещо. Най-мощното на земята и аз не търгувам с нея. За 35 години в бизнеса съм имал работа с много хора. В началото ми казваха: „Лъжеш! Бизнес така не се прави! Това е лъжа.” Аз не им се сърдех – смеех се, защото знаех нещо, което те не знаеха. Десет години вече правех нещата по този начин и те работеха. Продължавах по същия начин и скоро те се връщаха - всички, които бяха в моя бизнес. Аз не ги наричах конкуренти, защото не се състезавах с никого. Помагах на хората да свършат онова, което им беше нужно, просто защото ми харесваше да го правя. В последните няколко години съм се срещал с практически всички, които са в този бизнес и които смятаха, че ги лъжа, и те все ме питат: „Как го правиш?” Те не можеха даже цена да предложат там, където работех аз. Отиваха при поръчителя и казваха: „Чуйте, знаем, че строите нов магазин. Искаме да ви покажем нашите цени.” А той им отвръщаше: „Чарли ще го строи.” Те спореха: „Е, как е възможно, откъде сте толкова сигурен, че той няма да ви излъже с цената. Вижте нашите цени само за сравнение” Той отговаряше: „Казах ви вече, че Чарли ще го строи. Отидете при друг.” Тогава идваха при мен и ме питаха как съм успял да постигна такова отношение. Аз дълго им обяснявах как работя. После те си тръгваха и навярно си мислеха: „Чарли се изпусна, сега вече знам как го прави. Сега ще ми диша прахта!” Но пак не им се получаваше и поръчките не отиваха при тях. Защото не ги мотивираше това, което мотивираше мен. Смятаха, че за да успееш трябва да си съобразителен, резултатен и гъвкав. Цели 30 години бях работил по техния начин и резултатите бяха отчайващи. Ето защо през следващите 25 години вършех работата си безкористно и с радост, помагайки на децата на Бог да направят каквото им е нужно, защото аз така исках и забогатях. Не се опитвах да забогатея, но тези, на които помогнах, ме направиха богат.

Сега ще ви кажа още две неща, защото почти всички от вас се занимават с бизнес и като ги чуете, ще решите, че са невъзможни и ще си кажете: „Чухме го този, пълни лъжи ни разправя.” Няколко мои приятели имаха магазин на ъгъла на Креншоу и 101-а улица, който се казваше Хранителна Компания. Бяха млади момчета, на ваша възраст. Аз бях в бизнеса с техните бащи още от времето, когато те бяха деца, тичащи из магазина, а сега работех с тях. Искаха да преоборудват напълно винения си отдел, бяха поръчали на един архитект нови планове. Когато чертежите му бяха готови, ми се обадиха и помолиха да отида, да погледна и да им кажа струва ли си всичко това. Отидох и като погледнах чертежите им казах: „Момчета, този човек ви е направил планове, в които е включил неща – последен писък на модата. Аз нямаше да го направя така. Така става много скъпо.” Те попитаха: „Как мислиш, колко ще струва, ако ти го направиш?” „Предполагам около 4500 долара”, отвърнах. Възложиха ми поръчката и направих всичко, което искаха. Сметките показаха, че съм вложил мои материали и труд за 5700 долара. Позвъних на Ейб и му казах: „Помниш ли колко ви казах, че ще ви струва моят проект?” „Не - отвърна той, не помня, но го имам някъде тук записано.” „Не го търси, аз помня – казах ви 4500 долара. И знаеш ли какво Ейб, нека е така. Дължиш ми 4500 долара. Проектът вече е изпълнен и доколкото разбирам, вие сте доволни. Ще ви струва 4500 долара, защото предположих, че ще е толкова и ви го казах, но се оказа, че съм сгрешил. На мен всичко ми излезе 5700 долара.” Той ми отвърна: „Чарли, сметни си всичко и с печалбата и ми донеси сметката, ще ти платя колкото е излязло.” А аз му отвърнах: „Не ми е нужна печалба. Беше моя грешка. Ако получа поне това, което съм вложил като мои средства ще е ОК.” Поспорихме още малко, но накрая аз му изпратих сметка за 5700 долара. Никой не постъпва така. Така не се прави! Но аз не си начислих печалба и той ми плати това, което сметнах за редно да поискам.

Имаше една друга фирма, за която направих последния си проект - на ъгъла на Фолбрук и Виктория в Западната Долина. Това беше огромен проект. Всичко направихме, откриха магазина и до днес той работи - вече 900 дни. Бяха доволни, получи се много красив магазин. Дейв Шор ми се обади един ден и ми каза: „Чарли, до днес не си ни изпратил сметката.” Отговорих му: „Прав си, Дейв, не съм я изпратил, защото нямах всички разценки, но вече ги имам и бързо ще сметна всичко.” „Колко бързо?”, попита той. „Ще ти се обадя след един час.” „Давай. Побързай, ако можеш, защото искаме да си оправим финансите и ни трябват точните цифри.” След един час му се обадих: „Дейв, седнал ли си?” Той каза: „Да.” „Сам ли си в офиса?” „Не, отвърна той. Чък е при мен.” Тогава го попитах: „Как си със сърцето?”, а той отвърна: „Засега нормално. Не се оплаквам.” „Добре. Ето я цифрата. Дължиш ми 225 000 долара.” А той ми каза: „Знаеш ли, току-що написах една цифра и я дадох на Чък. Написах 225 000 долара. Мисля, че можеш да ме вземеш на работа като оценител. Изпращай ми сметката.” Знаете, че така не се случва. Той трябваше да каже нещо от сорта: „А какво ще кажеш за отстъпка? Няма ли да ми направиш отстъпка?” Да започне да се пазари. Само че всичко, което той каза беше: „Изпрати ми сметката.”

През 1958 г. имах неприятности. Големите финансови проблеми, в които бях затънал можеха да се решат, само ако получа спешно голяма поръчка. Имах завод, който за седмица правеше 13 500 долара разход, а стоеше без работа. За да продължавам да съществувам ми трябваха договори. Започнах да търся и се появиха пет сделки, които смятах, че можех да сключа. Работех над проектите от известно време и ми се струваше, че са ми в джоба. Тръгнах да сключвам договори по тези сделки, но една след друга всичките се провалиха. Поне за последната бях сигурен, защото собствениците на фирмата, която я поръчваше, бяха членове на Анонимни Алкохолици. Двадесет и осем човека от висшия ешалон на тази фирма бяха членове на АА. Естествено, бях сигурен, че ще сключат договора си с мен. Всичко по сделката вече бях премислил, планирал, бях начертал чертежите. Отидох там, за да подпиша договора. Отидохме на обед преди срещата четири-пет човека, да се видим. А когато се върнахме в офиса им, кой знае защо всички се разбягаха като мишки от потъващ кораб. Останахме само аз и Харолд. Отидохме в кабинета му и Харолд ми каза: „Чък, мислех, че все още имаш големи проблеми и няма да успееш да работиш по проекта. Ето защо подписах договор с Хил.” Сринах се! Това беше последната ми възможност! Други нямах. Минаха пет минути и той ме попита: „Чък, можеш ли да кажеш поне нещо?” Отвърнах: „Не, Харолд, нямам какво да ти кажа.”

Излязох и се качих в колата, за да се прибера. Техният офис беше в Лонг Бийч, а моят завод на ъгъла на 14-та и Алмедина. Но не можех да управлявам колата си, отбих встрани на пътя, седях  и гледах пред себе си, опитвайки се да си събера мислите. Току-що всичките ми надежди си бяха отишли. И изведнъж разбрах, че вече от много години бизнесът ми се беше превърнал в единствената моя цел, която преследвах. Дванадесет години преди това вече бях прилагал Дванадесета Стъпка в бизнеса: помагах на хората да правят това, което им беше нужно, защото аз така исках. И ето ме сега, в критична ситуация. Спешно се нуждаех от работа, бях тръгнал, за да я получа и бях претърпял фиаско. Тогава си казах: „По-лошо от това не може да стане. Я, по-добре продължавай да си правиш Дванадесетата Стъпка в бизнеса, както го направи преди дванадесет години и да става каквото ще.” Предадох бизнеса на Бог и започнах да правя визити и да провеждам телефонни разговори според Дванадесета Стъпка. И се случи това, което ще наречете невъзможно. Даже тези от вас, които не са в бизнеса няма да повярват. Върнах се в офиса и дали на този или на следващия ден ми звънна един мъж от Сан Бернардино, за когото бях работил преди време. Каза ми: „Чарли, имам чувството, че имаш неприятности. На бюрото ми лежи един чек за 50 000 долара на твое име. Не ми трябват разписка за парите или лихва, просто ще приспаднем тази сума от следващата ми поръчка. Ела и го вземи, ако искаш. Не знам колко ти трябват пари, но имам чувството, че ще са ти от полза.” После добави: „Летя за Маями днес вечерта, отивам за седмица в СМИ (супермаркетен институт). Ако искаш ела веднага, ако искаш изчакай ме да се върна.” И да ви кажа, момчета, ето това беше голяма работа! Казах му: „Милтън, отиди в Маями, а като се върнеш ще ти кажа дали ми трябват тези пари. Но искам да знаеш, че никога няма да забравя това, което ми каза току-що. Това е невероятно!” Когато той се върна от Маями, вече нямах нужда от тези пари. При мен започнаха да идват хора и имах много работа, чак до момента, в който не реших да продам бизнеса си.

И така, за какво се напъвам тук пред вас, господа? Дали не искам да ви се похваля колко съм добър? По никакъв начин. Опитвам се да ви кажа, колко добро е това нещо. Още с раждането на Земята ние сме получили дар Божи. Той ни е дал Вселената. Той ни е дал Себе си, когато е създавал Земята. Когато седях в креслото си и всичко около мен се разпадаше, в този най-безнадежден за мен момент, цялата Вселена беше моя. Бог беше мой, и всичко, което имаше Той, го имах и аз. Той го знаеше, но аз не. И ми се наложи да го разбера. Тъй като съм алкохолик узнах всичко това по моя начин и то, когато му дойде времето. Бог ме обичаше и тогава, както ме обича и сега. Никаква разлика. Но Той ми разрешава да правя грешки. Бог е Джентълмен. Не се втурва там, където не го канят и затова не ме удържа от грешките ми. Обича ме толкова много, че ми разрешава да греша, за да изчерпя по-скоро ресурсите си и да се върна у дома, където ми е мястото.

Така че, моята работа е да се занимавам с Неговите дела, а Неговата - да се грижи за мен. Негова работа. А аз с какви по-точно Негови дела се занимавам? Помагам на Неговите деца да правят това, което им е нужно, защото искам да им помагам. Дванадесета Стъпка във всички дела. Дванадесета Стъпка у дома, Дванадесета Стъпка в АА, Дванадесета Стъпка в развлеченията. Да правя Бащините дела – това е моята работа. A Неговата работа е да се грижи за мен и Той го прави доста по-добре отколкото аз някога съм могъл, за което съм му много признателен.

Ние с вас вече говорихме за молитвата, наистина съвсем малко, защото тук се чудеха защо не започваме и не завършваме нашите сбирки с молитва. И аз вече ви казах, че моето мнение е, че това, което се случва тук е вече молитва. Това е молитва. Моят живот е молитва. Ако ме попитате: „Каква е твоята религия?”, аз ще ви отговоря: „Моята религия е начинът, по който живея живота си.” Това е моята религия. Няма никакво значение как се наричам, а как живея. Това е моята религия и заради това аз върша Неговото дело по собствено желание. Има няколко малки тънкости, за които научих преди няколко години и които чудесно се вписват в тази картина. Има един древен индийски упанишад (повечето от вас, знаещи, са чували какво са индийските упанишади). Когато бяхме последния път в Палм Спрингс, аз се запознах там с един педант. Той твърдеше, че в АА сме банда касапи, що се отнася до заниманията ни в сферата на духовността. Доказваше ми, че трябва да изчистим сърцата си, за да сме достойни да узреем за Бог. Длъжни сме да изчистим сърцата си! Казах му: „Трябваше да измина подобен път сам. И колкото повече си изчиствах сърцето, толкова повече се напивах.” И добавих: „Знаеш ли, приятелю, ето, седя си аз срещу теб и виждам Бог.” Той не ме разбра. Не можеше да разбере, защото мислеше, че трябва да изпълни задължително четири неща. Първо такава йога, после онакава, после още две не знам какви си йоги, и след всичките тези йоги отиваш направо към чистотата на духа! След това можеш да започваш да виждаш Бог. Колко се радвам, че нещата не стоят така в действителност! Безумно се радвам, че Бог е съвсем различен от този, за който ми разказаха. Даже не можете да си представите колко се радвам.

Та ето, в упанишадата се казва: „Целият свят е дреха на Бог. Откажи се от него и го получи отново като дар от Бог.” Какво означава това? Означава, че дотогава, докато тези неща бяха важни за мен, не можех да ги имам. Тридесет години си блъсках главата над това как да получа нещата, които ми се струваше, че ми принадлежат по право и си счупих главата. Не бях мошеник, който може да натрупа бързо лесни пари, нито бях уверен в себе си. Трудех се много, за да имам, но в резултат се оказах с празни ръце. Тогава дойде моментът, в който капитулирах и се отказах от всичко. След това двадесет и пет години аз се опитвах да се присъединя и всичко, от което се бях отказал е вече мое. „Целият свят е дреха на Бог. Откажи се от него и го получи отново като дар от Бог.” Колко е красиво!

Казва се и това – че всичко, което си струва да правиш се явява само по себе си цел. А всичко, което правиш само и единствено, за да получиш изгода е самоограбване. Какво означава това? За мен работеха петдесет човека. Тридесет и пет от тях работеха заради заплатата. Всяка седмица те губеха 5 дена, а живееха само 2. Те работеха заради заплатата.  Другите петнадесет работеха заради удоволствието. Те идваха като за пикник. Никога не губеха и един ден от живота си и бяха най-добрите ми работници. Получаваха повече пари от останалите и не губеха времето си, живееха седем дни в седмицата. Всичко, което правиш само и единствено, за да получиш изгода е самоограбване. Да си добър заради нещо, за да получиш нещо в отплата е също самоограбване. Дори и да е само, за да попаднеш в Рая. Това не е лоша подбуда, но е самоограбване, защото тук напълно отсъства взаимен обмен. Правим добро безкористно, свободно и с радост, защото искаме да го правим. Изумително! Да си добър просто така – ето в какво се състои свободата в живота. Просто да си добър.  Това не е самоограбване, щом е безкористно и заради удоволствието от  него.

Вече говорих за своето разбиране, че още при създаването на Земята ни е направен дар от Бог. Не съм първият, който го казва. Написано е: „Не се бойте, щом като Бог ни е подарил Царство.” Тук не се казва, че сме задължени да го заслужим. И още е написано: „Не мисли за това какво ще ядеш утре, какво ще пиеш и с какво ще се облечеш.” Небесният баща знае какво ти е нужно и преди да го помолиш за това. И също е написано: „Това, което желаеш, когато се молиш – повярвай, че го имаш и ще го получиш.” Е, и как да повярваме, че вече имаме това, което нямаме? Как да го направим? За целта е необходимо едно нещо. Да знаеш, че дарът Божий е направен при създаването на Земята и че тъй като ти си негово дете, волята на  Бог за теб е да осъществи желанията ти, да ти даде покой и радост. Идеалният подарък получаваш от Неговите ръце. Когато осъзнаем това, разбираме, че всичко, за което се молим вече ни е дадено. Вече е наше. Подарък от Бог за децата му. Без сделки.

И ето последна мисъл. Най-простият път е правилния път. Трудният път е грешния път. Има лесен начин да изпълняваме тази програма, а има и труден. Трудният е да се опитваме да я направим сами. Лесният – да разберем, че сами няма да се справим, нужна ни е помощ. За двадесет и девет години никога не съм молил Бог да ме остави трезвен. Нито веднъж. Благодарил съм му милиони пъти за това, но не съм го молил да ме остави трезвен, защото не чета нашата книга по този начин. Когато аз чета, в нея виждам написано: „Ето предприетите от нас стъпки.” Когато правим стъпките, нещо започва да се случва. Когато не ги правим, нищо не се случва. Веднъж казах на отец Барни: „Никога не съм молил Бог да ме остави трезвен.” Той се учуди: „Защо?” Отвърнах му: „Мисля, че това не е Негова грижа.” Моя работа е да правя това, което трябва по програмата, а Неговата работа – да се грижи за мен. И Той си върши своята работа. Остава аз да свърша моята.

Вие сте тези, които ми казаха какво трябва да правя и аз го правя. Правя тези стъпки и оставам трезвен. И куп чудесни неща се случиха в живота ми, включително и изчезването на съпътстващите последствия, за което не съм изразходил и пет секунди. Не съм изразходил и пет секунди и за да си върна жената, децата, моя Бог, физическото здраве и здравомислието. Но по някакъв начин всичко сработи. Така че волята Божия за вас и за мен е да намерим покой и радост, да осъществим желанията си. Това, което дойдохте, за да намерите тук, вие го носехте със себе си. Ние просто трябва да го намерим. А то се намира вътре в нас. Това е вътрешна работа. Да откриваме, да осъзнаваме и да се освобождаваме. Това е Програмата на Анонимни Алкохолици. Това е удивителен начин на живот и изхождайки от своя двадесет и девет годишен опит, уверено ви казвам, че става все по-хубаво и ще продължава да става по-хубаво вечно. „Мир без край. Амин.”