През 1923 година аз се занимавах с недвижими имоти в Лос Анжелис. На бюрото си имах фотография на едно старче със сива, дълга до пъпа брада. На снимката беше написано: „Вече съм стар и имах много неприятности, повечето от които никога не ми се случиха.” Харесва ми тази фраза. А сега, да минем към въпросите.

Можем ли да работим с пиещи алкохолици преди самите ние да сме направили всички стъпки?

Мисля, че от момента, в който човек реши, че иска да намери и има това, което и ние сме намерили и имаме, и е съгласен да направи всичко за постигане на целта си, той е готов за работа с други алкохолици. Но неговата задача не трябва да бъде да предаде посланието на алкохолика, а да доведе алкохолика при идеята. Веднага щом решим, че искаме да имаме това, което е тук, в АА можем да кажем на всеки един: „Знаеш ли, намерих място, където, ако мога така да кажа, произвеждат трезвеност; там се събира група хора, които са се научили да се справят със своето пиянство. Направиха ми добро впечатление и днес отивам при тях на сбирка. Какво ще кажеш да дойдеш с мен?” Ето така водиш алкохолика при идеята. В книгата е написано: „Разбира се, ние не можем да предадем това, което не притежаваме.” За това става дума, но така или иначе главното е да дадеш идеята. Това е всичко. Само малко любов.

Как да се  справяме без емоции с емоциите на другите хора, когато работим с тях по програмата?

Трезвеност. Може да се каже, че се опирам на това. Вече казах, че трезвеността се състои от четири части: физическа, психическа, емоционална и духовна. Емоционалната част на живота ни трябва да бъде стабилна. Например, ако работим с други алкохолици, не можем да си позволим да се окажем емоционално въвлечени в техните проблеми, в противен случай губим възможността да им помогнем. Ще ви се наложи да стоите отстрани на проблема. Разбирам, че това може да ви се стори като хладно отношение, но не е така. Трябва да вложите повече любов, за да не допуснете да бъдете емоционално въвлечени в проблема. Не се натоварвайте с проблема, защото отговорът не е в самия проблем, а в неговото решение. Аз десет години работих над своя проблем и колкото повече го изучавах и се задълбочавах в него, толкова по-голям ставаше той. Това приличаше на това да засадиш, а след това да поливаш и да се грижиш да порасне добре един плевел. И той ще израсне до небето. Мисля, че сме длъжни да съумеем да останем встрани от проблема, ако искаме да сме полезни на този, който го има. Нямаме право да ставаме емоционални по отношение на проблема, и това не е защото обичаме по-малко, а защото обичаме повече. Мисля, че повече любов е нужна, за да пуснеш, а не за да задържиш. И съм уверен, че емоционалната стабилност идва със самопознанието.

Физическата трезвеност идва, ако спреш да пиеш. Ако не пием днес, ден за ден, то след известно време се освобождаваме физически от ефектите на алкохола. Но дотогава, докато не постигнем емоционална стабилност, умствена стабилност и поне малко духовна стабилност, ние не сме трезвени. Трезвеността – това е умението да живееш комфортно, мирно и радостно със самия себе си. Лично аз смятам, че има голяма неразбория в дилемата за това трябва ли да се въвличаме емоционално в проблемите на своите така наречени „деца”. Много хора смятат, че трябва да го направят, но моето мнение е, че ако направим това се поставяме в положение без изход.

Какво ще кажете за секса и трезвеността?

Тук някой иска да говорим по тази тема? Какво е това? А, някой каза, че за притежание на огнестрелно оръжие може да те арестуват? Радвам се да ви съобщя, че любовта включва в себе си притежанието, но не и необходимостта да притежаваш. Мисля, че е напълно възможно да живееш в щастлив брак, без да наблягаш прекалено на тази тема. Също така зная, че тя е особено важна за много хора. Странното обаче е, че това изглежда особено важно в някакъв определен момент, а после губи всякаква важност.  Разбирам, че това е голям проблем в много семейства. Може и в моето, не знам. Смятам, че сексът трябва да бъде точно толкова спонтанен колкото е и всичко останало. Вярвам, че той трябва да е в резултат на любов споделяна от двама души. Мисля, че само в този случай сексът представлява някаква ценност. Мисля, че нашият пол жестоко изостава в този план. Всички мъже. Защото ние сме склонни да искаме това, което искаме, когато и да го искаме, и то е да експлодираме и именно това е което се случва в крайна сметка. А когато се случи, смятаме, че работата е свършена и мисля, че това е абсолютно егоистично.  Мисля, че любовта и обожанието преди и след акта са по-ценни от самия акт. С други думи не виждам нищо срамно в половите сношения, но само когато те са в резултат на любов. Но ако е просто самоцел, мисля, че тя се превръща в самоограбване. Това е чудесно нещо, когато е дар между двама души в резултат на тяхната любов. В противен случай не виждам нищо ценно в него.

Доколко е важно търпението при работата с другите алкохолици?

Ако е във възможностите ни да съберем в тази стая всички алкохолици на земята, то тук ще получим 90% от нетърпението на човечеството. Ние сме страшно нетърпелив народ. Искаме всичко да е свършено за вчера. Търпението, извън всякакво съмнение, е добродетел.

Силно се съмнявам, че умеем в еднаква степен да слушаме и да даваме съвети. Ако можете да разговорите човека, да го накарате да приказва с вас, работата ви е в кърпа вързана.   Аз, например, когато разговарям с някой нов винаги се старая да го накарам да се усмихне. Не трябва да сме твърде сериозни. Алкохолиците не възприемат проповеди и лекции. Знаем ги наизуст, сами сме си ги изнасяли стотици пъти. Знаем какво ще ни кажат още преди да са го произнесли. Ето защо да споделяш, да съумееш да ги разговориш и да бъдеш търпелив слушател е много важно. Ние не сме експерти по нищо. А вратата в подобни случаи може да бъде отворена от нещо мъничко, не от високопарни наставления. Никой не е изтрезнял вследствие на дълбокомислие. Малките неща са от голяма важност.

Някои от вас са чували да разказвам тази история. Преди много години се изказвах на сбирка на групата на Боб У. в Санта Барбара и там присъстваше един алкохолик, който седеше на първия ред с тежък махмурлук. В един момент се опита да си запали цигара, но колкото и да опитваше, не успяваше. Не можеше да улучи цигарата с клечката. Най-накрая една възрастна жена, която седеше до него взе кибрита и цигарата, лапна я, запали я и след това му я сложи в устата. На следващата година така се случи, бях на сбирка на същата група и този човек празнуваше своята първа годишнина. Аз си помислих: „Май съм успял да му повлияя с изказването си.” Разбирате ли, аз вече се бях приготвил да получа някакъв комплимент по този повод, когато му поднасяха тортата. Човекът започна да говори пред запалената върху тортата свещичка и каза, че е продължил да се връща на тези сбирки, не защото нещо е успял да чуе или да разбере на онази своя първа сбирка, а защото старицата му е запалила цигарата. Успехът ни не винаги зависи от мъдростта и знанията, които имаме. Цялата работа е в любовта, а любовта е търпелива. Няма любов без търпение.

Още един епизод, за който често си спомням се разигра в групата в Ла Хабра. Говорех там всяка година в петък преди Рождество и преди десет или дванадесет години там имаше един младеж, който беше седнал до стената. Момчето се тресеше – той не трепереше, той направо подскачаше! Приседнах до него в началото на сбирката и му казах: „Синко, не е голяма работа. Ако спреш, ако не изпиеш следващото питие след три дни физически ще се чувстваш почти нормално. Просто се дръж и недей да пиеш – нищо работа не е. Изиграй сам със себе си една игра с такова правило: в следващите три дни да не пиеш. И гледай какво ще стане.” След това в течение на много години той идваше до мен и прошепваше в ухото ми: „Синко, не е голяма работа.” И отминаваше. Така че, ако ги обичате, бъдете търпеливи.

Как да се предадем и да оставим волята си на Бог, когато, даже след като сме Го помолили за напътствие, се чувстваме изгубени?

Често се случва да се молиш, но да ти се струва, че говориш на стената. Изпадаш в паника от липсата на контакт. Всичко в теб е празно. Не чувстваш отклик. В книгата за това състояние е написано, че ако всички други средства са безсилни, трябва да намериш пиещ алкохолик. Защото, когато изпитваме такова усещане за пустота, това означава, че искаме нещо много силно, а то не се получава. И когато работиш с пиещ алкохолик, просто не можеш да поискаш нищо за себе си. Няма как да стане. Не можеш да мислиш за себе си като работиш с подобен човек. Именно тогава отдаваш цялото си внимание, целия си интерес и любов на човека, застанал пред теб, дори само за да го надхитриш. А за това е необходима цялата ти концентрация и преставаш да мислиш за себе си.

Имам за себе си една теория: не мога да реша проблем. Просто не мога и затова през последните двадесет и девет години чакам ръководство и указания. Ако неочаквано осъзная, че достатъчно съм оплел кълчищата, докато съм работил над нещо, ако се почувствам като вцепенен и не мога да помръдна (подсъзнателно съм обмислял ситуацията от всички страни, отново и отново без резултат), тогава си спомням за своята теория и при мен тя винаги сработва. Както вече ви казах аз споделям всичко с моя Бог – било то лошо, хубаво или никакво – и в случай като този му казвам: „Татко, виж, напъвам се над този проблем, но не мога да намеря отговор, Знам, че ти имаш отговора и когато решиш, че мога да го получа, много ще се зарадвам. Благодаря Ти много.” И подминавам този проблем без да го мисля повече. Съвсем скоро научавам, че или това още от самото начало не е било никакъв проблем (това се случва в половината от случаите) или, че вече имам отговор. В нашия живот именно безпокойството за самите нас и огромното ни нетърпение ни паникьосват, а за да излезем от самите себе си най-добрата препоръка е като работим с пиещи алкохолици.

Като отчитам, че моето „аз” и егото ми периодично взимат превес, не отделям ли твърде много време за самоанализ?

Каква бъркотия! Ако бях на твоето място щях да се предам. Забелязал съм, че много от нашите хора в АА, чел съм и в Грейпвайн за това, пишат как трябва да започнем да се уважаваме. Непрекъснато чувам от изказващите се на сбирките: „Научи се да обичаш себе си, преди да можеш да обичаш и някой друг.” И много се радвам, че в действителност това не е така. Никога не съм си губил времето да си възстановявам самоуважението и да се уча да обичам себе си. На мен такъв екземпляр, какъвто бях аз и даром не ми беше нужен. Аз се ненавиждах. Но се заех да правя това, което ми предлага нашата книга, а тя не ми предлага да се „самоуважавам” или да се уча да се обичам преди да започна да обичам вас. Мисля, че нещата са съвсем различни. Свети Франциск казва: „Помогни ми, Господи, направи така, че да мога да утешавам, вместо да бъда утешаван, да разбирам, вместо да бъда разбиран, да обичам, вместо да бъда обичан. Защото човек намира, само когато забравя себе си. Прощавайки на другите, получава опрощение. Умирайки, се пробужда за вечен живот. Амин.” Именно за това говорим на тази среща, именно за това.

Не вярвам, че моят образ ми помага да подобря живота си. Имам такива представи за моя образ каквито имам и за образа на един тюлен, например. Моят образ съвършено не ме интересува, не съм тук за това. Тук съм, за да споделя себе си с хора, които обичам, пък каквото ще да става. Даже не се интересувам какво е вашето мнение за това какво се е случило, дори много да искате да ми го кажете. Не заради това съм тук. Обичам ви и това е всичко, което ми е нужно да правя. Това ме интересува, това е моята работа. Не е моя работа кого вие обичате или какво обичате, или за какво мислите. Това си е ваша работа. Аз ви обичам, точка. Нямам причини да се вълнувам от това какво е мнението ви за мен. Аз нямам свой образ, който да се старая да доказвам.

За себе си мисля точно като за прозореца срещу моето кресло. За мен прозорецът това съм аз. Когато нищо не го затулва, през него минава светлината, но самият прозорец не е светлина. Мисля за пердето като за моето его. Винаги, когато пердето е спуснато, светлината не може да премине, но така както прозорецът не е светлина, така и пердето не е мрак. То само закрива светлината и ѝ пречи да проникне. Следователно моята грижа е да държа пердето настрани, за да може светлината да прониква. Аз не съм източник на светлина, а неин проводник. Само  проводник. Вие и аз сме необходими на Бог като проводници, по които Той се придвижва в своите създания. Ние сме проводници. Това, което трябва да направим е да позволим на това да се случи. Както вече говорихме вчера вечерта, и както аз винаги казвам на себе си, аз или сам ще управлявам живота си и ще се примиря с последствията от това, или няма сам да управлявам живота си и ще ме очакват съответните резултати. Аз не мога да управлявам своя живот, и заради това не го правя. Зает съм с това да живея.

Мисля, че ако започнем да се занимаваме с това да живеем, ние ще намерим Бог. Всичко, което трябва да направим е да премахнем преградите по пътя. Загубваме себе си в живота, но намираме Бог. Ще намериш Бог, ако се потопиш в живота. Така че, ако бях на твое място нямаше да загубя и пет секунди, за да търся колко ми е голяма себестойността или нещо подобно. За да намериш себе си, да. За да разбереш, че това, което търсиш се намира вътре в теб - да. Да разбереш, че това, което търсиш е всъщност онова, с което търсиш. И че това, което си дошъл да търсиш тук, ти го носиш със себе си. Всичко, което си искал да знаеш, ти вече го знаеш и всичко, което си искал да бъдеш, ти вече си. Но е скрито. Скрито е, затова трябва да го потърсим и да го намерим. Забрави за себе си. Най-хубавото в тази работа е да не се взимаш твърде на сериозно. Направи го като игра. Игра със себе си. И се радвай, весели се докато играеш. На мен ми е много весело с Бог. Мисля, че Той има великолепно чувство за хумор, иначе нямаше да се скрие на най-невероятното място. Последното място, където бихме потърсили. Поглеждаме накрая на това място – и той е там. Виждам Го! Бродя аз посред нощта да търся пиячка, навсякъде затворено, но на мен много ми се пие. А Бог ме поглежда и казва: „Виж го ти, къде се е изхитрил да Ме търси. А Аз съм в него.” Невероятно! Толкова е весело. Твърде си сериозен, Фил, направи от това развлечение.

Може ли член на АА да работи професионално в сферата на алкохолизма?

Не искам да разсъждавам много по този въпрос, но нещичко ще кажа. Изключително тежко е за любители като нас да се замесим с професионалистите и да останем дилетанти. Ние сме странен народ. Дай ни само да се отъркаме о лекаря и вече ставаме лекари. Може би някой ще успее да остане любител, ако работи за пари в областта на алкохолизма, и няма да влезе в противоречие с нашите традиции, не знам. Лично аз съм срещал само един човек, при когото като че ли се получаваше, но той си отиде от нас много бързо, за да можем да кажем със сигурност работи ли това или не. Казваше се Уорън С., но почина около година след като започна да работи за пари в областта на алкохолизма.

Мога да ви кажа, че работа за такава организация каквато е Националния Комитет по Алкохолизма е вероятно възможна, защото тази организация няма програма за възстановяване. Тя изпълнява само образователни и справочни функции. Това е тяхната работа, ние с това не се занимаваме и ето защо ми се струва, че няма проблем да се работи за този Комитет. Важното е, че те нямат програма за възстановяване. Но онези от моите приятели, които са започвали да работят за тях по някакъв начин се превръщаха в професионалисти. Спомням си една девойка, която обожавах и от която преди десет години чух едно от най-хубавите изказвания в АА. После тя стана секретар на Комитета по Алкохолизма и преди година отново я чух да говори на сбирка на АА. Изказването и беше не по малко блестящо, но не беше изказване в духа на Анонимни Алкохолици. Това беше професионална реч, а едно от основните неща за нас е грижата и стремежа да споделяме. Ние не сме експерти в нищо. Ние споделяме своя опит, сили и надежда като се обичаме помежду си. Така че, не съм срещал човек, на когото да му се е случило да върши подобна работа за пари и да не се изгуби в професионализма. Между другото, три месеца след нейното професионално изказване тя се озова в болница. Уверен съм, не заради хапчета или алкохол (и като казвам, че съм уверен, всъщност в нищо не съм уверен), а заради някакво нервно разстройство.

Аз това не мога да го правя. Когато ме молят да се изказвам в организации, които плащат за това хонорари, например 75 или 150 долара за лекция, аз се изказвам, но не взимам парите. Защото (макар и те да не се досещат за това) всичко, което им разказвам го знам от вас - алкохолиците, които не пият. И да взема хонорар за това за мен е все едно, че съм ви ограбил, защото вие нищо не сте взели. Когато дойдох при вас вие не ме попитахте колко пари имам и какво притежавам. Единственото, което ме попитахте беше: „Господине, търсите ли някого?” Отвърнах: „Не, сър.” Тогава ме попитахте: „А какво търсите?” Казах: „Ако това ви интересува, сър, търся трезвеност.” И вие засияхте точно както сияе елхата в новогодишната нощ. Взехте ме и ме успокоихте. Разбира се, всеки алкохолик трябва да работи и да изкарва пари, за да живее. Смятам, че имаме право да работим каквото решим, но си мисля, че ако бях лектор, бих предпочел да държа бизнеса си далеко от нашите дела, защото смятам, че не е редно да стоя пред вас като пред мои работодатели и да ви говоря това, което искате да чуете. Защото, ако вие ми плащате, а не ви харесва какво ви казвам, ще спрете да ми плащате. Значи трябва да ви угаждам. Не мога да правя такива неща. Ще държа бизнеса си встрани от делата ни. Искам парите ми да идват от друго място, за да мога да ви казвам това, което мисля. Не мога да ви говоря за неща, които не съм почувствал и смятам, че иначе не трябва да бъде. Ето защо не мога да работя в тази област.

Длъжни ли са членовете на АА да посещават сбирки на Ал-Анон?
Изпускаме ли нещо, ако не го правим?

Мисля, че изпускате, та там основно ходят жени! На мен с тях ми е весело; разбира се има значение и това, че моята жена взима активно участие в Ал-Анон. В течение на много години, когато жена ми започваше спор с мен, аз успявах твърде успешно да използвам като аргумент следната фраза: „Виж какво, сестричке, вие нямаше да имате никаква програма, ако не бяхме ние, нали?” Но след известно време тя изведнъж рязко поумня и каза: „На нас нямаше да ни е нужна никаква програма, ако не бяхте вие!” Не виждам някаква основателна причина да се ходи на друго място освен в Анонимни Алкохолици, за да разбереш как работи програмата. За мен това не е необходимо. Дълго преди да се появи Ал-Анон хората идваха при мен и ми казваха: „Длъжни сте да помогнете на този младеж или на тази девойка да се сдобият с трезвеност.” А аз отвръщах: „Напълно е възможно за вас именно това да е най-подходящото време да намерите себе си. Може би единственият шанс да се помогне на този алкохолик е не да ме молите да го направя, а да разберете нашите принципи и да ги приложите към себе си, да намерите собствено успокоение и да поддържате мир и спокойствие във вашия дом. Това може да се окаже единственото полезно нещо, което да можете да направите за вашия пияница.” Това беше много години преди Ал-Анон. И сега това е, което нашите близки се опитват да направят. Те се опитват да намерят житейски отговор в тази програма и ние сме длъжни да го намерим заедно с трезвеността.

Нямам нищо против да ходя на сбирки на Ал-Анон и често се изказвам на тях. Дори не подозирате, че в момента пред вас стои най-добрия лектор в Ал-Анон! Преди няколко години, беше четвъртък ми се обади един човек от Далас и попита: „Чък, кога можеш да дойдеш в Далас?” Казах му: „Няма да стане.” А той: „Няма къде да се денеш.” Повторих: „Не смятам да пътувам за Далас.” Той настояваше: „Кажи кога тръгваш?” Тогава го насметох: „Кой те е излъгал, а не е дошъл, а? Какво се случи на този, когото помоли преди мен да дойде и да говори? Защо не се обади първо на мен да ме помолиш? Кой избяга от теб?” А той ми изрева: „Не е твоя работа, по дяволите!” Накратко казано аз отлетях за Далас. Говорих на тържествен обед на Ал-Анон. И се оказа, че съм замяна на замяната. Първата, която се била отказала била покойната Лиз, знаете я, онази дама, която написа книгата „Покойната Лиз”. Как се казваше? Гърт, Гърт Б., а ние с Гърт не се спогаждахме много. Следващата била Адела С., но тя също отказала в последния момент. И в резултат аз, заменям не една, а две жени; замяна на замяната. И до днес там се говори, че съм направил едно от най-хубавите изказвания, които са се слушали в Ал-Анон (това го добавих за всеки случай). И изобщо няма никаква причина да не ходите на сбирки на Ал-Анон, ако искате.

Как доказвате любовта?

Не мисля, че нещо трябва да се доказва. Ние не сме състезатели, не се опитваме да спечелим някаква купа. Ще трябва отново да ви кажа нещо, което вече казах, но ще се повторя с радост, защото обичам тази тема. Един лекар ми позвъни в полунощ и ме попита: „Какво е твоето определение за любовта?” Аз отговорих: „Същото каквото е и в 10 часа сутринта. Ти да не си се побъркал да ми звъниш в полунощ и да ми задаваш подобни въпроси?” Но той отново попита: „Какво е твоето определение за любовта, Чък?” Аз отвърнах: „Няма да ти хареса.”  Той продължи: „Какво е, кажи.” Отговорих му: „Действие.” Да говориш за любовта е все едно да говориш за смирението: безполезно. Само действие. Ако обичаш някого, ти правиш разни неща за него. Просто ги правиш, без да превръщаш това в нещо изключително. Обикновено нещо, нищо особено.

Няма да загубя и пет секунди, за да доказвам на някого това, което казах. Не съм тук да доказвам. И нямам намерение да отстоявам своето мнение. Имам право на свое мнение, а вие – на ваше. Имате моето одобрение, ако не сте съгласни с нещо, което съм казал или с начина, по който съм го казал. Това ме устройва напълно. И същото се отнася за които и да било други хора, на което и да било друго място. Аз ви обичам и не е моя работа какво мислите за мен, нищо, че искате да ме информирате за това. Така че, престанете да правите от това нещо сложно, спрете да доказвате.

Ако си се събудил с негативни мисли, как следва да се  установят отношенията ти с Бог?

Смятам, че това е същото, за което говорихме в началото. Не трябва да спираме да се молим. Не виждам разлика между молитвата и сериозната мисъл. Те са едно и също. Както вече казахме, страхът и грижата  са молитва за това, което не се е случило.  Трябва да живеем като съзнателно  усещаме  живото присъствие на Бог. Аз не харесвам много  молитвата „Отче наш, който си на небето”. Нашият Отец, Бог. Аз често говоря за нашия Отец, но отношенията, за които говорим тук са много по-дълбоки от обичайната връзка баща-син. Ето аз имам двама сина в Южна Калифорния, но не знам къде точно се намират в момента. Това е невъзможно в моите отношения с Бог, защото Бог е в мен. Бог е това, което съм аз. Нямаше да мога да дишам и да съществувам, и изобщо нищо нямаше да има, ако не беше Бог. Защото Бог е живот и е невъзможно реалността да съществува отделно от Него.

Отстраняването може да бъде само съзнателно. Спомняте ли си рисунката, която ви показах? Когато се чувстваме съзнателно отделени, минаваме в лявото поле. Усещането е реалистично, но това не е реалността. Ето защо не мисля, че трябва да се събуждаме, чувствайки се различно от вечерта преди да заспим. Как е при мен?  Ако ми се наложи да започна някоя бърза молитва, не мисля, че тя ще ме накара да се почувствам по-добре. Мисля, че трябва да се чувстваш добре преди да започнеш да се молиш.  Не зная кога започва и кога свършва молитвата. Аз съм нещо като Брат Лорънс в това отношение. Предпочитам да живея като съзнателно усещам Живото Божие присъствие, във всичко около мен и в мен самия. Така че, запомнете: днес е момента. Това за мен е особено важно, защото за мен утре винаги е било времето, когато съм възнамерявал да поумнея и да започна нов живот. Казвах: „ Утре смятам да свърша всичко необходимо.” Но утре никога не настъпваше. Всеки път, когато идвах на себе си беше днес и аз все усещах мъчителна жажда! Затова и пиех. Утре не настъпваше. Сигурно ще се повторя, но не мисля, че трябва да си в някакво определено състояние, за да развиеш у себе си усещането за живия Бог. Не мисля, че това става само в църквата, в планината или в Йерусалим. Няма препоръчително място, момент или състояние за това. Направете го днес.

Кога напълно се доверихте на Бог?

Не знам. Не знам, защото изведнъж разбрах, че това се е случило, разбирате ли? Мисля, че това се случило първия път, когато моето его беше изгорено. И предполагам, защото вече бях  в кръга Живот, Добро и Бог. Прераждането от осъзнато отстраняване в съзнателно единство превръща това в реалност. Да вярваш в Бог е хубаво, но не е достатъчно за алкохолика. Трябва да живеем в Бог. Да се заемем с делата на нашия Отец. Това е единствената работа, с която се занимавам вече двадесет и девет години. Нямам други дела. Зает съм само с делата на моя Отец, и това е  моя бизнес, а Неговата работа е да се грижи за мен. Това е толкова естествено и нормално като дишането. Очаквам тази грижа с цялото си същество, но това не означава, че съм скръстил ръце и нищо не правя, а чакам някой да направи нещо вместо мен. Аз просто знам, че всичко хубаво в моя живот е подарък от Него.

Отец Барни ми каза нещо преди десет години, когато го карах веднъж с колата от работа вкъщи. Щом излязохме на шосето, той попита: „Чък, как успяваш да изпълняваш всички  свои задължения?” Казах: „Какво искаш да кажеш?” И той поясни: „Ти имаш три живота, и всеки от тях е достатъчен, за да си непрекъснато зает, но ти се изхитряваш да ги живееш и трите едновременно. Как го правиш?” А аз отговорих: „Свети Отче, Вие трябва да знаете по-добре от мен. Вие сте учили цял живот! Защо изобщо ме питате за това?”  И добавих: „Просто никога не разделям  своя живот на различни части.”

Така че, когато прилагаме тези принципи във всички наши дела, господа, то в живота ни не може да има никакви разделения. Няма нищо, което да е по-важно от друго и нищо, което да е по-висше или по-нисше от друго в духовността. Вашият бизнес е толкова духовен, както и вашето АА, вашето АА е толкова духовно, колкото е и вашата църква, а вашият дом е също толкова духовен, колкото вече изброеното. Всичко хубаво, което ни се случва е подарък от Неговите ръце.  И да живееш в това, да го усещаш непрекъснато – ето за какво говоря през цялото време: завърташ платното и независимо от вятъра нашият кораб може да тръгне на изток, или на запад. Зависи от това накъде сам ще обърнеш платното, а не от бурята, която те е връхлетяла. И аз завъртам своето платно и продължавам да си повтарям по петдесет пъти на ден: „Бог е мое убежище и моя сила.” Защо го правя? От нищо не се страхувам. Не се страхувам от вас, не се страхувам от Бог, не се страхувам от Дявола, не се страхувам от вчера и утре. Тогава защо продължавам да си повтарям: „Бог е мое убежище и моя сила”? „Обърни погледа си към хълма, откъдето идва твоята сила.” Аз обичам този хълм. Обичам Бог. И ще насоча платното си като си напомня, че в Него аз живея, движа се и съществувам. Съзнателно усещане на Живителното Присъствие на Всемогъщия. Нищо друго няма тук по начина, по който го разбирам. Или ще продължа да управлявам своя живот и ще приемам произтичащите от това последствия или ще престана да го правя и ще получи съответните резултати. И това не са просто думи. Това е начина, по който живея. Не мога да живея по друг начин. Пробвах в продължение на 43 години и това беше точно с 43 години повече от необходимото.

Винаги съм се състезавал в живота. Как да спра?

През целия си живот съм се съревновавал.  Бях в прекрасна физическа форма докато не получих травма, при игра на футбол. Обичах спорта. Футбол, баскетбол, бейзбол и лека атлетика – всичко това беше за мен като любимо блюдо. Ветеранът Уолтър Кемп казваше преди много години, че няма да мога да получа званието всестранен спортист само, ако получа травма и аз я получих. Трябваше да спра с футбола заради нея. Така че съперничеството ми е в кръвта.

Имах брат, с три години и половина по-голям от мен и ние с него се състезавахме непрекъснато. От момента, в който се научих да ходя, докато не напуснах дома си на 20 години все за нещо се надпреварвахме. Той беше с три години и половина по-голям от мен и също толкова по-силен чак докато навърших 18 години и можеше да ме повали с един удар, но не можеше да ме накара да повярвам в това.  Никога не успя! Започвахме да се бием още на две мили преди къщи, той ме опердашваше, но аз продължавах да му се хвърлям като бойно петле, и така докато стигнем у дома, където мама ни напердашваше и двамата.

Напуснах родния си дом, напълно уверен, че той не може да ме победи. Той така и не успя да ме убеди в обратното.  Така че съревнованието беше моя живот. Сега често играя на кегли – една тънка и изискана игра, и когато започна играта с твърдото намерение да победя някого, ставам на парцал. Но ако отида там с желанието да поиграя толкова добре, колкото силите ми позволяват, получавам изключително удоволствие и мога да победя всеки един. През 1957 година станах шампион на Клуба по кегли на Бевърли Хилс, а тогава играех само два пъти седмично. Всички останали играеха всеки ден, а аз само в събота и неделя.

Така че аз мога да се съревновавам с всеки.

Не съм искал да престана да се съревновавам, когато дойдох тук. Разбирате ли, на мен ми провървя, защото когато дойдох тук аз не исках нищо – дори трезвеност. Исках да си изчистя реномето, а него не можеш да го изчистиш от гледна точка на съревнованието – няма да ти се получи.  Помагаш на хората да правят каквото трябва, защото ти самият го искаш. Трябваше да правя точно това, за да изчистя репутацията си и когато накрая осъзнах, че по този начин всичко върви добре, вече бях свикнал да го правя. Продължавам да го правя и вярвам, че именно за това говорим с вас. Цивилизацията ни е наложила един куп абсолютно чужди понятия: длъжен си да бъдеш това, да имаш онова, да бъдеш известен, за да можеш да живееш. А всъщност, единственото, което може да се направи с живота е той да бъде живян. Реалността сега е единственото, което има значение в този живот. „Не се поддавайте на мисли за утре, какво ще ядеш, какво ще пиеш, с какво ще си облечен.” Небесният ни Отец знае от какво имаш нужда преди да го помолиш. Аз се научих да изпитвам много повече радост и удоволствие от действията на партньора си в играта, не от своите. Това не е просто повече, а два пъти повече, а ако играете четирима – четири пъти. И то напълно естествено – да желаеш най-доброто за другия. Пожелайте му добро. Тогава вие вършите своята работа, той своята и няма никакво съревнование. Животът е споделяне, не съревнование. А ако няма съревнование, то и чувството, че се състезаваш липсва.

Докато не съм забравил: всичко, което трябва да правиш и за което е направена нашата програма е да промениш мотивацията си за живот. Това е всичко, което се изисква. Изменете посоката на движещата си сила от това да пазите неща към това да давате на някого, да влагате. Дори когато отивате на сбирка на Анонимни Алкохолици, променете мотивацията в посока от това „да получа” нещо от нея към „да дам” нещо там. От момента, в който осъзнах, че съм трезвен – а това се случи шест месеца след като дойдох в АА, до днес не съм ходил на сбирка, за да получа нещо. И никога не ми се е случвало да отида на лоша сбирка. Мога да присъствам на сбирка, на която да не съм съгласен с всичко, което се случва там – с водещия, с това което говори, как го казва, няма значение. Аз пак излизам оттам с пълна чаша. Ако отидете на сбирка с надежда и намерение вашето присъствие да ободри някого или на някого да му стане приятно от това, че ви вижда, то това се случва. Може някой да ви зададе въпрос, на който можете да отговорите, да споделите. Няма как да не си тръгнете оттам с пълна чаша. Единственото, което ви трябва е да промените мотивацията си от „взимам” към „давам”. По същия начин трябва да подхождате към всичко в живота си. Това не е отношение на „благодетел”. По дяволите „благодетеля”! (извинете ме!) Вие не искате да ставате никакъв благодетел. Както вече казахме да бъдеш добър с определена цел е самоограбване, даже ако причината е това да попаднеш в Рая. Не се занимавайте със самоограбване. Бъдете добри без користни цели. В това е цялата радост – да бъдете добри просто така!

Как да устоявам на настойчивите изисквания на моето семейство и колегите, които заявяват, че аз съм длъжен да планирам своя утрешен ден и своето бъдеще?

Според мен, момчета, аз не съм ви разказвал за това, как през 1957 година ми се наложи да се откажа от половин милион долара. Искам да ви разкажа тази история, защото тя ще послужи за отговор  на вашия въпрос. Когато бях трезвен вече от цяла година се натъкнах на един земеделски участък на ъгъла на Гардена и Нормандия, който принадлежеше на мои близки приятели. Братята Джаксън, строители. Набожни мормони. Чували ли сте този виц? Римският папа събрал кардиналите и им казал: „Момчета, току-що ми позвъниха и имам да ви казвам две новини – добра и лоша. С коя да започна?” Кардиналите се посъветвали и отвърнали: „Кажи първо добрата.” „Съобщиха ми по телефона, че Второто пришествие е дошло и Христос е тук на земята.” „А каква е лошата?” „Обаждането беше от Солт Лейк Сити!”

Накратко, аз знаех, че този участък, който беше голям 10 акра е много изгодна покупка и че ще бъде хубаво място за магазин. Моят бизнес в онези години беше свързан с отварянето на магазини. Намирах собствениците на недвижимия имот и след това преговарях с тях или за аренда на мястото или за проектиране и построяване на магазин на техния парцел. Ако се съгласяха, намирах им наемател. Или намирах купувач за имота. Всичко това правех с цел да получа поръчката за строителството на бъдещия магазин. Нямах бизнес в търговията с недвижими имоти, бях в строителството. Но умеех да преценявам кой парцел става за магазин и кой не. И така, хареса ми този парцел и започнах да си мисля: „На кого мога да предложа да го купи?” Тогава се сетих за моя бос, защото неговият бизнес беше създаден от баща му още през 1908 г., винаги е бил много успешен и босът ми беше много заможен човек.

Една сутрин отидох при него и му казах: „Виктор, намерих нещо и мисля, че ще те заинтересува.” Той попита: „За какво става дума?” Обясних му, той ме изслуша и после ми каза: „Купи го за себе си, Чарли.” Отговорих му: „Не, ще ти го покажа, но няма да го купя за себе си.” „Защо? На теб ти харесва, купи го.” „Не, Виктор, сядай в колата, ще ти го покажа и след час ще сме тук.” „Хубаво е, Чарли, купи го за себе си.” Аз се колебах още известно време, но в крайна сметка го купих. След като подробностите по сделката бяха уточнени, една вечер, когато в офиса бяхме останали само шефът, секретарката му и аз, шефът ме повика и пред тримата каза: „Чарли, аз не искам този парцел. Не ми е необходим. Но искам да ти помогна да подобриш финансовото си положение, за да можем заедно да се пенсионираме. Давам ти 25% от бъдещата печалба от разработването на парцела. Дай да намерим сега арендатор, да му построим сграда за магазин и да започнем да изпълняваме целта си. Двадесет и пет процента са твои.” Аз отидох и уговорих компанията Вон да наемат мястото и да им построим магазин на него. Мястото не им хареса много, но ми казаха: „Чарли, ти винаги си ни избирал хубави места за нашите магазини. И ето, за първи път имаме възможност и ние да направим нещо за теб. Ще го направим, няма да е лошо и за нас.” Те се съгласиха да направим сделка и знаеха за онези 25%, които Виктор ми беше дал. Той им беше казал.

Братя Гатсон, с които се знаехме и работехме заедно отдавна построиха сградата с отстъпка, която беше равна на половината от печалбата им, но и те искаха да направят нещо за мен. Заемът, който ми беше необходим, ми го отпусна председателя на борда на директорите на Западната Застрахователна Компания Дженкинс. Бях помогнал на сина му да се сдобие с трезвеност и той мислеше, че слънцето изгрява и залязва с мен. Той също знаеше за уговорката ни с Виктор. Построихме сградата, Вон откри магазина, а мястото се оказа златна находка. И то от самото начало. Получавахме наем между 1700 и 2100 долара месечно. Оборотите им за седмица стигаха до 140 000 долара! И всички бяха доволни.

След това те започнаха да откриват универсални магазини, ние ги проектирахме и строихме за тях, резултатите им бяха отлични, всичко беше прекрасно. Накратко, на единадесетата година Виктор реши да се оттегли в пенсия, аз също. Цели единадесет години правехме планове как ще прекарваме заедно свободното си време като пенсионери. Но в последната година Виктор се промени, започна да страни от мен. Реших, че е защото мислите му са заети с предстоящото пенсиониране. Смятах да се пенсионирам с дела си от 500 000 долара, който бяхме уговорили преди единадесет години, купих си къща в Лагуна Бийч, където да се установя със семейството си, и където живея и до днес. Тази сума щеше да ми позволи да живея спокойно и да посветя времето си изцяло на безделници като вас. Чудесен план, нали?

Но, когато дойде времето, Виктор не можа да изпълни своята част от уговорката. Просто не можа. Не успя да отдели толкова голяма сума и отрече да сме имали такава уговорка. Беше невъзможно да повярвам. Та ние бяхме толкова близки приятели! Смеехме се и плачехме заедно, заедно чертаехме бъдещето си. Но ставаше въпрос за наистина много пари, които той не можеше да осигури и започна да отрича нашата уговорка. Разбира се, това ме уби. Не можех да повярвам, че Виктор може да постъпи така. Беше невъзможно. Разкъсвах се отвътре: „Не му позволявай да постъпи така с теб. Заради самия него, не му позволявай да постъпи така по отношение на самия себе си.” Знаех, че съм прав и вътрешният ми глас ми говореше: „Длъжен си да направиш нещо заради семейството си, заради децата си. Ти си в правото си.” Посъветвах се с много добри съветници – адвокати. Те ми казаха: „Чарли, спокойно можеш да заведеш дело срещу него в съда. В този град всички ви познават и знаят за вашата уговорка. Ще ти бъдат свидетели. Иди в съда и ще спечелиш.” Дълго мислих как да постъпя, дали да направя това, което ме посъветваха адвокатите. Но не можах. Защо? Защото през 1946 година той дойде с намерението да ме изхвърли през прозореца, но не го направи. Той не ме изхвърли и аз не можех да го съдя. Не можех да го осъждам, не можех да го обиждам, не можех да го мразя. Ако си бях позволил дори едно от тези неща, щях да започна да пия, а ако го направех, щях да умра. Така се оказах между чука и наковалнята. И се измъчвах като прокълнат, че не виждам изход от тази дяволска ситуация. Това обърна с главата надолу всичко, за което бяхме мечтали десет години. Още по-интересно беше, че с неговата секретарка, която присъстваше тогава на нашата уговорка бяхме говорили много пъти по този въпрос. Но тя беше от хората, които чуват само това, което искат, а което не искат да чуят – не чуват. Накратко, тя имаше проблем със слуха и ми каза: „Чарли, сигурно аз нещо не съм доловила от вашия разговор. Или нещо съм чула неправилно.” Тя говореше така, защото бащата на Виктор и беше оставил 30 000 долара, а Виктор още не и ги беше платил. Тя чакаше своите 30 000 долара и не можеше да говори срещу Виктор. Така че ѝ се наложи да ми каже: „Нищо не съм чула.”

Цяла година се измъчвах, размишлявайки над ситуацията. Можете да си представите как се чувствах. Да разбера, че  нямам на какво да разчитам, при положение, че единадесет години се смятах за добре подсигурен. Единственият положителен факт беше, че нито веднъж не си помислих да пия. Това не е малко като имате предвид колко се измъчвах. И тогава, в края на годината аз проумях, че имам само една гаранция и именно тя е отговора на вашия въпрос. Единственото, на което можех да разчитам със сигурност са моите взаимоотношения с Бог. Други ценности няма на този свят. Ценността е тук, вътре в мен. В света отвън можеш да намериш само свидетелства за ценности, но не и самите тях. Веднага щом превърнем в ценност един милион долара, вече сме се погубили, защото лесно можем да ги изгубим – както стана с моите 500 000 долара. Така че свидетелства за ценности можем да намерим отвън, но самите ценности могат да съществуват само вътре в нас.

Помните ли как е казано: „Не съхранявайте личните си съкровища там, където ръждата може да ги разяде и крадците да ги оберат. Положете ги в Рая, където ръждата и крадците не могат да се доберат. Защото там, където са вашите съкровища, там е и вашето сърце.” Ето как ми се наложи да разбера, че единственото надеждно нещо са моите отношения с Бог. След това една вечер извиках при себе си Виктор. Бяхме само двамата и аз му казах: „Виктор, искам още веднъж да поговорим за нашите работи и не ми позволявай да сгреша. Ако нещо не е както беше, спри ме, ще го уточним или ще прекратим нашия разговор.” И минах през цялата ни договорка стъпка по стъпка  и когато приключих му казах: „Виктор, ти не ме прекъсна нито веднъж.” Той отговори: „Не, Чарли, не те прекъснах.” Пак попитах: „Всичко така ли беше?” „Да, точно така.” И тогава аз му казах: „Виктор, взимай ги, на мен те не са ми нужни. На теб ти трябват, на мен – не. Да те благослови Бог! Продължавай да си движиш фирмата.” И в този момент товар на стойност 500 000 долара падна от гърба ми. Огромен товар и аз отново станах свободен човек.

Вместо да се пенсионирам, през 1957 година аз купих бизнеса от Виктор. И го работих още петнадесет години като всеки ден карах от дома си в Лагуна Бийч до ъгъла на Четиридесета и Аламеда в Лос Анжелис. Хората ме питаха: „Как успяваш?” Но времето, което прекарвах в пътуване от дома си до офиса не ми тежеше, защото това беше времето, в което оставах сам със себе си. Не сам със себе си, а насаме с Бог. Говорех си с Него и се чувствах чудесно. А след петнадесет години имах всичко, което бях искал и дори повече от това.

Така че за какво говоря? Говоря за единствената защита, която съществува. Когато мислим, че сме в безопасност, защото имаме добра работа, или защото имаме някакви пари в банката, или заради нещо друго, което притежаваме ние дълбоко се заблуждаваме. Това се превърна в един от най-важните ми житейски уроци, защото от онзи момент не е имало и ден, в който да не съм знаел в какво е моята защита. Защитен съм само в отношенията си с Бог. И така, ден за ден, секунда за секунда, моментът е сега и това е единственото, което съществува. Това не означава, че ние не бива да планираме нищо (ако сте виждали работният ми календар знаете за какво става дума – всичко е запълнено за месеци напред). Работата не е в това да не знаем какво ще правим утре, ако сме в бизнеса, да не се интересуваме от бъдещето. Работата е в това да не смесваме нещата. Днес си е за днес, утре – за утре. Нека свършим днешната си работа днес и да оставим утрешната за утре. Отново, и отново и отново мога да стоя тук и да ви повтарям „Бог е достатъчен за всичките ми нужди.” И това е точно така – истина ви казвам. Но ако не правя нищо и по цял ден чакам със скръстени ръце, аз просто ще умра от глад. И аз имам с какво да се занимавам. Бог ни поднесе своя дар като създаде Земята, но по неговите правила, не по моите, А Неговите правила са аз да се държа като Негово дете и да се заема с делата Му. Когато следвам тези правила, получавам наследство. И това е толкова просто, по-просто няма накъде. Това е моята работа – да се заема с делата Му, а Неговата – да се грижи за мен.