Вече говорихме за това, че когато пораснахме, бяхме принудени да променим всичко, на което ни учеха да вярваме за живота у дома, в училище и в църквата.   И, разбира се, това означаваше да се измъкнем от утъпкания коловоз и да се научим да вървим по свой път. Самопознание. Негова неизменна част е капитулацията, въпреки, че ни внушаваха, че се предават само слабаците. „Силните побеждават, слабите се предават.” Ето защо мислехме, че трябва сами да управляваме своя живот и да побеждаваме в битките. Но в нашия нов живот няма какво да побеждаваме, да доказваме, да ходим насам-натам. Или управлявам живота си и приемам резултатите, до които това ще доведе, или не управлявам живота си и приемам резултатите, които са ми дадени – трябва да избера едно от двете. Както е казано, не трябва да се служи на двама господари. Не можем да правим и това, и другото заедно. Или се придържаш към едното и забравяш за другото, или обратно. Къща, в която едните са срещу другите не може да остане цяла. Така че, или аз управлявам живота си и получавам съответните резултати, или не управлявам живота си и получавам други резултати. Но двата избора са несъвместими. Вече споделих с вас, че цели 43 години аз управлявах шоуто, бях звездата на сцената и водещ на представлението. В резултат постигнах пълен провал във всички аспекти на живота си.

Това доказа, че не мога да управлявам живота си, не мога да управлявам нищо. Не мога да управлявам бизнеса, жена си, децата си и за каквото друго се сетите. И го знам. Когато дойдох тук, аз вече знаех, че съм загубил, макар и да бях заложил толкова много. Заложил бях своята жена, деца, дом, работа, здраве, разум и пари и проиграх всичко. Ето защо не съм способен да управлявам живота си. Но мисля, че не е голяма беда, защото вече не ми се налага да се занимавам с това. Живея през последните 29 години като разчитам на Него да ме ръководи и направлява. Така че няма нужда аз да управлявам живота си. Няма нужда, приемам този факт – не мога да го правя.

Още една предпоставка е, че или Бог е достатъчен за всички мои нужди, или не. Едно от двете. Ако не е достатъчен, значи животът ми не струва пукната пара. И колкото по-бързо завърши, толкова по-добре. В такъв случай ни остава само едно – да плюем на всичко, да се запасим с пиячка и да се наливаме, докато не умрем. Ако Бог не ни е достатъчен за всички наши нужди, колкото по-рано свърши всичко, толкова по-добре. Тогава няма за какво да се живее. Няма за какво да се притесняваме. Но ако е достатъчен, пак няма от какво да се притесняваме, защото тогава са обхванати всичките ни потребности и всичко е наред. Всичко е наред, защото единственото, което се изисква от мен в този случай е да се държа като дете на Бог и да докажа, че съм такова.

За това е написано: „Действай така, сякаш съм Аз и Аз ще бъда, казано е от Господ”. Да се държа както трябва и ще бъда себе си. Ето и всичко, което трябва да направя – да живея правдиво и истината ще възтържествува. Именно така работим в нашата програма. Повече нищо не можем да направим. Нищо, защото вече бяхме загубили докато опитвахме мощта на своите човешки усилия.

Бях ходил при най-добрите от добрите – свещеници, проповедници, доктори и (вече ви разказвах за този човек) даже при един, който знаеше за психологията повече, отколкото трябва. И всички те ми говореха за силата на волята, твърдостта, че трябва да се надигна и да бъда мъж на място. Всички за това настояваха! Защото преди 29 години почти никой не знаеше нищо за алкохолизма. Авторитетите, които посещавах, не знаеха нищо за това заболяване и съвсем естествено, не успяваха да помогнат. Аз също нищо не знаех за алкохолизма и също не можех да си помогна. Принуден бях да пия, докато бутилката почти ме убие, за да мога да се появя тук и да науча нещо. Знаех, че моят проблем не е липсата на воля, здрав гръбнак или мъжество. Знаех го. Та аз се бях родил с остра вила в ръцете! Не помня някога да не съм работил. Винаги съм работил здраво. Бях доста добър спортист в своята младост – мога да го кажа без да се притеснявам, че някой ще тръгне да го оспорва, защото едва ли има някой сред вас, който да е бил роден в годините на моята младост! Здравият ми гръбнак не ми e създавал проблеми и знаете ли какво? И досега не ми създава. Моят здрав гръбнак си върши работата. Ако всичко, което притежавам като качества работи както моят здрав гръбнак действа, щях да съм в прекрасно състояние. Така че нещата не опират до здрав гръбнак.

Работата не опира и до силата на волята. Ако някой на света има сила на волята, то това са пияниците. О, да! Иди се оправяй с нашата сила на волята. Аз можех да си намеря уиски в Канзас, дори в деня на изборите, дори и ако се падаше в неделя. Колко време щеше да ми отнеме зависеше само от това колко бях пиян, тръгвайки да го търся. В която и част на страната да се намирах не ми отнемаше дълго време, за да си намеря бутилка с пиене. Всеки път, когато чуя земните жители да заговорят за твърдост на характера и сила на волята, ми се иска да ги попитам: „Кой от вас поне веднъж в живота си  е успял да пропълзи една миля в калта в тъмна нощ, само за да си намери малко лед?” За пияниците това е обичайно занимание. При нас всичко е наред със силата на волята. А по въпроса да бъдем мъже на място, можем да ви изнесем показно. Много ги разбираме нещата. Такива философи като алкохолиците няма по света. Имаме всички отговори за всеки един човек, освен за нас самите. Едно от най-големите ни качества беше това, че ние прекрасно знаехме какъв им е проблемът на неалкохолиците и бързахме да им го кажем. Отбелязвам, че това не е най-добрият начин да се сприятелиш с хората или да си изградиш авторитет. Ние сме потресаващи философи. Можете да погледнете във всеки бар по тези места, да си изберете който и да е алкохолик, седящ там и да му зададете какъвто си искате въпрос. Веднага ще получите отговор. Той няма да ви изгледа учудено, нито ще ви каже: „Не знам.” Ще ви отговори. Велики философи!

И така, аз знаех, че моят проблем не е в това, че нямам сила на волята, твърдост на характера или че не съм мъж на място. Но нямах ни най-малко понятие в какво се състои проблемът ми. Бях принуден да пия докато едва не издъхнах, преди да дойда тук и да разбера. Аз съвсем не се оплаквам от  докторите, свещениците или психиатрите, защото те също не знаеха. В онези времена почти никой не знаеше нищо за алкохолизма. Скоро хората, упражняващи тези професии разбраха за това, че алкохолизмът е заболяване. Сега те ще могат да ни разкажат какво е това алкохолизъм и къде можем да получим помощ, но тогава нещата не стояха така. Слава Богу, днес вече се знае повече и много хора имат информация и възможност да дойдат тук преди напълно да са се погубили, както се случи с някои от нас.

Но при все това ние трябва да правим това, което е нужно. Жена ми често ме пита: „Да допуснем, че знаех нещо за Ал-Анон още по времето, когато ти пиеше. Ако организацията съществуваше тогава аз щях да знам как да се държа с теб и какво да правя. Смяташ ли, че това щеше да ускори отиването ти в АА?” Отговарям: „Не мисля, че щеше да успееш.” В моя конкретен случай аз не мисля, че щеше да успее, защото аз съм от онези хора, които не слушат, докато не чуят и не гледат, докато не видят. Помните ли, казах ви, че бях прочел една статия на Джек Алекзандър в „Поуст” още през 1941 г., но си спомних за нея едва след пет години. Бях парцал, когато прочетох тази статия. След пет години помнех само две неща от нея: че пияници помагат на пияници и остават трезвени и че това се казва Анонимни Алкохолици и си казах: „Ако доживея да стана от леглото, ще намеря Анонимни Алкохолици.” От момента, в който взех това решение до днес, не съм пил. Така че не знам. Но в моя случай, включително и до последния си запой, аз не смятах, че вината да пия е моя.

Двадесет и пет години пиех постоянно, а следващите десет години – периодично. През тези десет години между запоите аз бях трезвен. Трезвен, какъвто ме виждате днес. Но не можех да погледна трезво на всичко, което вършех, не смятах себе си за виновен в нищо. Най-малко за това, че пия. Виновни бяхте вие, жена ми, тъщата... Между другото ето ви причината на всички причини – тъщата! Напомня ми за една история, която ми разказа Ал Б. от Далас. Той не е вече сред нас. Беше мъж на място. Дошъл в АА три или четири месеца преди мен и остана трезвен до смъртта си. Той беше невероятен разказвач. Ето и историята му:

Двама алкохолика се срещат на улицата и единият пита другия:
- Е, как е?
- Не са добре нещата при мен. - отговаря му онзи.
- О, колко лошо! - отвръща първия.
- Е, не е толкова лошо. Ожених се.
- Това е добре!
- Не е толкова добре, получих тъща.
- Това е лошо!
- Не е толкова лошо. Тя има много пари.
- Това е добре!
- Не е толкова добре. Тя все командва.
- Това е лошо!
- Не е толкова лошо. Купи ни къща.
- Това е добре!
- Не е толкова добре. Къщата изгоря.
- Това вече е много лошо.
- Не е толкова лошо, човече. Тя беше вътре!

Оправдания - докато не изчезне и последната причина, която ти дава основание все да се оправдаваш. Така и нашето последно оправдание трябва да изчезне. Трябва да изгори. Ако за вас или за мен е останало дори само едно приемливо оправдание, то значи ни чака поредният запой.  Никой не тръгва да търси и да поддържа трезвеността си, ако има и едничък шанс да припише на някого необходимостта си от едно напиване; на тъщата, на шефа си, на когото и да е.

Вече ви разказах какво се случи с мен при предпоследния ми запой. Отидох до кухнята да изпия чаша мляко, Дик и мисис Ч. седяха в хола. Когато чули как съм извикал и съм паднал на пода, те дотичали, мислейки че имам алкохолни конвулсии, но този път не било така. Аз просто тихо съм лежал на пода без да се помръдвам. Не могли да ме изведат в съзнание. Започнал съм да посинявам. Те се изплашили не на шега и извикали Бърза помощ. Когато линейката дошла, успели да ме свестят. Хората ми обясниха, че по всички показатели съм бил мъртъв, че с големи усилия са ме върнали в съзнание и че следващия път никой нищо няма да може да направи за мен. Казаха ми, че ако бяха на мое място никога повече не биха сложили капка алкохол в устата си.

Но аз отново го направих, макар и много да ми се иска да можех да ви разкажа нещо друго. Около 24 часа след инцидента аз намерих някакъв мръсен халат, сложих си го и започнах да обикалям насам-натам, опитвайки се да изляза от ужасното състояние, в което се намирах. Трябваше да изтрезнея. Не знаех, че има прост начин за това, докато не дойдох в Анонимни Алкохолици. Единствения начин, който ми беше известен, беше да умирам малко по малко и аз правех точно това. И ето ме, в стария халат за баня, ходя от стая в стая, треперя неудържимо, плувнал съм в студена пот. Тресях се и продължавах да умирам, но вървях. Мисис Ч. седеше до камината и когато минавах покрай нея тя ми каза: „Не мислиш ли, че ако прочетеш книгата „Анонимни Алкохолици”, това няма да ти помогне?” Аз и креснах: „И това доживях! Собствената ми жена да ми предлага книга написана от банда алкохолици. Аз, който съм прочел най-хубавите книги, написани от най-великите автори. И ти искаш...” После добавих: „Много тежко ме нарани ти, да знаеш.” Преди няколко часа бях труп, а сега, да видите, тя ме наранила... И накрая отсякох: „Аз, между впрочем, мога и по-хубава книга да напиша.” Ето какво заявление направих само 90 дни преди да долазя тук. Напивах се безпаметно в течение на 25 години, а след това тя тежко ме рани, предлагайки ми да прочета тази книга.

Именно затова се съмнявам, че можеше да попадна тук по някакъв друг начин, освен като напълно капитулирах при последния си запой. Слушайки моите или вашите приключения, много хора казват: „На мен такова не ми се е случвало. Никога не съм бил в затвора, като съм имал махмурлук никога не съм треперил, не съм имал конвулсии. И никога не съм имал никакви проблеми със слонове (признавам си, че аз имах проблеми с тях. Сигурно съм един от малкото в Бевърли Хилс, гонен от стадо слонове насред града!) Те казват: „Щом нищо такова не ми се е случвало, значи не съм алкохолик!” Трябва да ви кажа, че при алкохолизма няма степени. Вие или можете да пиете нормално или не можете. Едно от двете. По това алкохолизмът много си прилича с бременността. Жената не става повече бременна в осмия месец, отколкото е била минути след зачатието. Просто това се вижда по-ясно от всички. Същото е и с нас. Ние не ставаме по-големи алкохолици. Просто с времето започва да ни личи повече. И няма никакво значение какво още не ни се е случвало. Вие сами знаете дали можете да пиете нормално. Ако не можете, възможно е напълно да сте алкохолик. Така казват при нас. Алкохолът може да ви пречи в личния живот, в работата или в обществения ви живот. Ако ви пречи в едно от тези три неща, вие сте от категорията „може би”. Ако е в две от трите – „по-скоро да”, а ако и в трите – „без съмнение”. Но има още една проверка, която ми харесва повече от тази. И тя е много проста. Задавам ви въпроса: „Налагало ли ви се е да се замислите дали сте алкохолик или не?” Ако отговорът е „да”, запишете се за среща при секретарката преди да си тръгнете оттук. За 29 години не срещнах неалкохолик, който да се чуди дали е алкохолик или не. Винаги алкохолиците бяха тези, които се опитваха да изнамерят начин да избегнат такова откровение.

Така че, работата не е в това колко, къде и кога. Важно е какво алкохолът прави с теб. Спомних си една история, която ми разказа мой приятел гинеколог и психотерапевт – имаше дипломи и за двете специалности. Веднъж се наложило да оперира една дама на 60 години, която никога дотогава не била пила и капка алкохол. Той и предписал да пийва по мъничко коняк след операцията. Давали и съвсем малки дози. В резултат, след няколко дни тя откраднала ключа от склада от главната сестра, за да се добере до коняка, който се пазел там. До този момент не била пила никога в живота си!

Работата не е в това колко много и колко дълго, а какво правим след това. Вие или можете да пиете нормално, или не можете. Ако можете – добре. Ако не можете – тази програма е за вас. И колкото по-бързо разберете и започнете да правите нещо по въпроса, толкова по-добре, защото проявите на алкохолизма стават все по-лоши с времето. Няма случай да е станало по-добре. След 29 години аз съм в по-лошо състояние що се отнася до пиенето, отколкото бях преди да дойда тук. Зная го и не ми трябва да пия, за да си го докажа. Аз вземам активно участие в програмата от момента, в който дойдох. Ако и вие сте активни, то просто внимателно наблюдавайте какво се случва около вас. Вашите приятели ще пият вместо вас, така че няма да ви се наложи да го направите лично, за да видите какво ще стане. Те експериментират вместо вас, просто внимателно гледайте.

Има още няколко неща, които искам да добавя. Когато за първи път се появих тук, бях убеден, че човек, който не е изпитал това, което аз съм преживял няма да може да обикне програмата като мен. Беше ми малко жал за онези, които не бяха преминали през моя ад, защото бях убеден, че те нямаше да могат да изпитат същите чувства. После ми се случи да работя по програмата със свещеник, който не беше имал такива неприятности като мен, не го бяха гонили отникъде и продължаваше да служи в църквата. Но когато аз пиех, едва ли някой се е вълнувал чак толкова от това, освен няколко мои близки, докато свещеника се е срамувал и е страдал, че върши ужасно своята работа.

По програмата работих и с един банкер. Един от най-изтъкнатите в страната ни. Той преподаваше банково дело и освен това беше съветник по въпросите на икономиката към правителството. Такъв човек не биха изгонили отникъде. Той живееше в страхотна къща със специална алея за коли във Фриймонт Плейс. Място за привилегировани. Там живееше и никога не бяха го гонили от дома. Но той не можеше да пие нормално и това му пречеше на работата – ето защо дойде в Анонимни Алкохолици.

Когато дошло времето и той почувствал, че трябва да започне да предава посланието на други алкохолици, отишъл на заседание на комитета (той оглавяваше изпълнителния комитет на най-голямата банка в града) и казал: „Имам проблем с алкохола. Намерих начин, който е възможно да ми помогне да прекарам останалата част от живота си трезвен. Едно от нещата, които трябва да направя, за да сработи този начин е да започна да работя с други алкохолици, така като алкохолици работеха с мен досега. Трябва да се изказвам на сбирки на Анонимни Алкохолици и е напълно възможно някой да ме разпознае.  Това може да навреди на репутацията на банката, ето защо, позволете ми да си подам оставката.” Останалите му казали: „Изчакай в кабинета си нашето решение.” Не бил успял да стигне дотам, когато го извикали обратно. Казали му: „Ако смятате, че трябва да се занимавате с това, добре. Ние сме с вас на хиляда процента.” Не е ли потресаващо? До края на дните си той беше един от най-скромните хора, които съм срещал. (Той е човекът, който ми помогна да си купя бизнеса.) Потресаващо, велико! Веднъж двамата отидохме на обяд. Беше между Рождество и Нова година. Отидохме в Клуб Калифорния, чийто член е той. Той седна и ми каза, че нашият традиционен обяд, който правехме всяка година между Рождество и Нова година е най-хубавият момент в годината за него, а аз го слушах и сълзите течаха от очите ми. Приказен човек. Та, ето, него отникъде не бяха го гонили, но му беше зле. Научих се да разбирам, че нито вие, нито аз ще можем да определим колко му е зле на някого. Не зная какво се случва в душата на другия човек. Може да му е стотици, дори хиляди пъти по-лошо, отколкото ми е на мен, а аз съм седнал да го съжалявам, че не може да обича програмата колкото мен!

Добре ми е известно, че когато хората не прилагат принципите на АА както трябва, те не могат да останат трезвени. В нашата книга се казва, че ние престанахме да се борим с каквото и да е и с когото и да е, или с всичко и с всички – ние прекратихме борбата. Имаше в групата ни в Бевърли Хилс едно старче, което воюваше с всичко и с всички. Той беше трезвен от година и половина, когато дойдох в програмата. И е с година и половина по-старши от мен в програмата. Той така и не престана да се бори. Беше вече с единия крак в гроба, но продължаваше да се бори. Когато се опитвах да го накарам да говори с мен, той отказваше. Беше минала една година откакто бяхме заедно в групата, но той все още не беше разговарял с мен. Пробвах различни хитрини. Например, издебвах го, когато разговаряше с някой от другите, присъединявах се към тях като по този начин го принуждавах да ми обърне внимание. Той, обаче, дори не довършваше изречението, което беше започнал, обръщаше се и се отдалечаваше. Не можех да го заставя да поговори с мен. Но когато отбелязвах 21-та си годишнина в АА, той подготви празненството. Разбойникът ме прегърна и целуна, когато ми поднасяше тортата. Възможно е той да е от онези, които ме обичат повече от всички в този град. Ето защо е важно да знаем  не само къде сме, а и откъде сме дошли. Еди може и да е израснал в нашата програма десет пъти повече от мен, но той не е започнал оттам, откъдето започнах аз. Той е започнал от по-ниско стъпало на стълбичката. Когато разберем това, животът ни в АА ще става още по-добър.

В Библията се казва: „Блажен оня, който не осъжда себе си в това, което одобрява.” Какво означава това? Мисля, че значи, че ако можеш да правиш нещо без да се осъждаш за това, то не е съвсем лошо. Но ако правиш нещо, за което се обвиняваш, то трябва да престанеш да го правиш незабавно, иначе то ще те убие. В това, струва ми се, е основната разлика между съботното напиване и алкохолизма. Ние с вас се порицахме от самото начало. Ние отраснахме с религия, която не осъжда умереното пиене на алкохол и не се обвинявахме за това, че пием, а за това колко лошо се държим след като сме пили. Аз разбрах, че не трябва да пия още от първия път, в който се напих. Осъждах се от първата си глътка и с течение на времето това се превърна в силна ненавист; аз се възненавидях до мозъка на костите си. Дори когато се бръснех, ми беше трудно да се гледам в огледалото. „Блажен оня, който не осъжда себе си в това, което одобрява.” Всичко това ми казва, че не съществува определен метод за класификация на греха сред различните хора. Много хора могат да правят онова, което аз не мога и не се осъждат за това. Лично аз преди пет години можех да правя много неща, които сега не мога. И от това къде се намираме зависи какво можем да правим и от какво трябва да се отървем. Това е постоянен процес, защото колкото по-далече отиваме, толкова повече стават нещата, от които трябва да се откажем. И от колкото повече неща се отказваме, толкова по-свободни ставаме. Удивителна работа.

Всичко се променя, значението на това, което четем - също. Първите две части на Пета глава съдържат около 500-600 думи. Не съм ги броил с точност, предполагам че са толкова. Аз съм препрочитал тази част не по-малко от 25 000 пъти, може би по-скоро 30 000 пъти за 29 години. Ще кажете – що за навик, да се чете все едно и също нещо! Но не е така. Всеки път прочитам текста по новому. Думите са същите, аз се променям. И в зависимост от това къде се намираме, значението на думите се променя. Колкото повече се издигаме по стълбата, толкова по-съществени ще стават думите за нас. А ние ще се катерим по стълбата завинаги. Свят без край. Амин.

Има още нещо, за което честичко си мисля. Смятам, че съм прав, но ако не съм, някой от вас, моряци, ще ме поправи. Струва ми се, че ако си седнал в лодка във водата в хубав ден хоризонтът ще се намира на около 7 мили разстояние. Мисля, че това е разстоянието, което можеш да видиш, ако си на нивото на водата. А моята къща се намира на около 1000 метра надморска височина. И когато времето е хубаво, хоризонтът ми е почти безкраен. Понякога островите Каталина, Сан Клементе и Пойнт Фермин изглеждат толкова близо, че ми се струва, че ако протегна ръка ще мога да ги докосна. Тази малка разлика във височината спрямо морското равнище увеличава линията на хоризонта от 7 на 150 мили. А ние вечно се качваме нагоре по нашата стълбичка. Все вървим нанякъде. Единственото, което не можем да променим в това е, че където и да отидем не можем да избягаме от себе си. Свят без край. Амин. Доста мрачна перспектива, нали? Направо започваш да се замисляш за самоубийство. Нищо не можете да направите – от себе си не можеш да избягаш. Всичко останало може да се промени. Можем да не се върнеш вкъщи. Можеш да избягаш от жена си, от всички останали. Можеш да отидеш в друг град, в друга държава. Но не можеш да избягаш от себе си. Завинаги оставате сами със себе си, аз съм сам със себе си, където и да съм, когато и да съм.

От това следва да се предположи, че от момента, в който се появим на света най-важното нещо е да ни научат как да се оправяме със себе си, но никой не го прави. Учат ни как да общуваме с другите, как да се стараем да оставим добри впечатления у съседите и хората, които ни познават. Какво ще кажат другите! Трябва да проявяваме уважение към свещеника, към по-възрастните, към началника и особено към тъщата! Но никой не ни казва как да сме в добри отношения със самите себе си, как да се харесаме на самите себе си.

Мисля, че определението за трезвеност е умението да живеем комфортно, спокойно и радостно със самите себе си. Ето това е трезвеността. Всичко, което не води до този резултат е само частична трезвеност. Когато дойдох тук, не мислех за тези неща. Когато идваме тук, в програмата, ние си мислим, че основният ни проблем е в това да не пием днес. Ако успеем – трезви сме. И се учим как да „запушим бутилката”. Да се възпрем. Никога не съм имал проблем да „запуша бутилката”. В последните десет години, преди да дойда тук, пиех периодично и след всеки запой успявах да сложа тапата. Периодично ми се налагаше да изтрезнявам. Пиех всичко, което ми попаднеше под ръка – бях свиня. Но идва момент, в който не можех да погълна и капка повече, не можех да се избавя, не можех да умра, не можех да живея. Трябваше да изтрезнявам.

Нямах проблем да затворя бутилката. Проблемът ми беше, че лесно я отварях след това. И всичко започваше отначало. Физическата трезвеност, разбира се, е жизнено необходима. Не можеш да живееш и да пиеш. Ето защо, за да не умра съм длъжен да бъда физически трезвен. Не намалявам значението на физическата трезвеност, не ме разбирайте погрешно, тя е основата, на която стъпваме, за да живеем в трезвеност. Но трезвеността бива физическа, психическа, емоционална и духовна. Четири съставни части на едно цяло, което ми позволява да живея комфортно, спокойно и радостно със самия себе си. Това е трезвеността.

Днес тази програма е по-важна за мен, отколкото беше преди двадесет и девет години, защото тогава мислех, че за мен ще е най-добре, ако мога просто да умра и всичко да свърши. Още от люлката знаех, че самоубийството е най-големият грях. Трябваха ми  пет години, изживени в трезвеност, за да проумея, че да продължаваш да пиеш докато не умреш също е самоубийство. Стараех се да се напивам до смърт, но не умирах. Никога не ви се получава да умрете напивайки се, ако това е била целта ви. Умират от алкохола хората, които искат да живеят. Ако целта ни е да се напием до смърт, то просто полудяваме, но не успяваме да прекрачим в отвъдното.

Една от най-големите застрахователни компании в страната беше създадена от човек, чийто син беше член на АА. Синът беше адвокат и не беше възнамерявал никога да се занимава със застрахователен бизнес. Искаше да си остане адвокат. Положението изглеждаше без изход. Водехме дълги разговори, в които го убеждавах, че е негов синовен дълг да поеме семейния бизнес, защото баща му е вече много стар. Накрая той се съгласи. Баща му си пийваше и двамата разговаряха понякога за това. Веднъж старецът му казал: „Ако искам мога да се напия до смърт.” „Не, не можеш.”, отвърнал синът му. „Как да не мога? Знаеш ли, колко много хора са умрели от алкохола? С еди-кой си (и казал името на един влиятелен човек) точно това се случи.” „Да, но той никога не е искал да умира.” Като чух за този разговор ме осени, че при мен не се е получавало да умра пиейки, вероятно по същата причина.

Отидох в Анонимни Алкохолици след двадесет и пет години на пиянство, защото знаех, че няма да мога да умра и така да разреша проблемите си. Знаех, че ще се побъркам. Спомням си как седях в креслото си и си представях как другите деца питат синовете ми: „Къде е баща ви?” А те отговорят: „Той умря.” После се обръщат и си тръгват, защото не могат да обяснят, че съм в лудницата. От такива представи за бъдещето наистина можеш да се побъркаш. Именно мисълта за лудостта ме накара да дойда тук.

Но как да остана трезвен? Длъжен съм да го направя. Трезвеността и животът са синоними. Как тогава да остана трезвен? Ще постъпвам така, че да се чувствам комфортно отвътре. Само така мога да остана трезвен. Ако не успея да постигна мир със себе си и отново се появи Голямата Болка, ще се напия. Чувал съм много хора да казват, че след като са прекарали дълго време в Анонимни Алкохолици идва момент, в който си помислят, че могат да пийнат. При мен не е така. Но ако престана да правя нещата така, че да се чувствам комфортно, Голямата Болка ще се завърне. А ние с вас знаем как да я спрем. Ето защо, ако допуснем в себе си Голямата Болка, ще се напием както в по-раншните си години правехме това. А може въобще да не мислим за това. От нас зависи. От това дали ще се чувстваме в мир със себе си.

Аз споделям мнението на лекарите, че алкохолизмът е смъртоносно заболяване. Мисля, че това е заболяване, което включва две неща – алергия на тялото и зависимост на мозъка. Напълно приемам това, но не вярвам че с това се изчерпва болестта алкохолизъм. Ако беше така, тогава всеки добър терапевт щеше да може да ни излекува. Но с нас подобно нещо се случва крайно рядко. Значи има още нещо. Житейски проблем, който изисква от нас житейско решение. Ето защо никога не е съществувала програма за лечение на алкохолизма, без опора в духовността. За мен е по детски очевидно, че същината на всички тези проблеми се корени в душевното безпокойство.

Често казвам, когато завършвам своя разказ, че в живота ни настъпи времето, когато сме длъжни да разберем, че ако има някакъв недостатък, той е в самите нас. Ако за мен нещо не е наред, причината е в мен. И казвам „ако има недостатък”, защото вярвам, че в действителност няма такъв извън нас. Вярвам, че ние с вас сме жертви на съчетание от черти на нашия характер, които правят невъзможно приобщаването ни към света около нас, в цивилизацията, в която сме попаднали. Гледам себе си, гледам и вас и си мисля, че имаме три много общи черти, независимо от различията в произхода, образованието, цвета на кожата и религиозната ни принадлежност.

Всеки алкохолик, когото познавам е перфекционист. Идеалист с потресаваща склонност да се стреми към превъзходство във всичко - това е характерно за перфекционизма. Това е този стремеж, заради който още от младини чуваме за нас да казват „най-добрия инженер, който съм виждал, но...”, „най-добрият адвокат в града, но...”, „най-добрата секретарка в офиса, но ... чак до вторник не може да се появи на работа. Пие твърде много.” Стряскащ стремеж да постигаш превъзходство. Перфекционизъм. В действителност перфекционизма е чудесна черта на характера, но само когато се научим да живеем с него. В противен случай той ни убива. Заставя ни да си поставяме цели, които не можем да постигнем и вечно сме неудовлетворени от това, което не можем да направим. Това ни заставя да изискваме и от хората около нас повече, отколкото те могат да направят. Започваме да се опитваме да ги променим – жените си, децата си, сътрудниците си и така нататък. Ето какво ни убива докато не се научим да съжителстваме с него. Перфекционизмът. Той е очевиден в нас.

Втората ни обща черта е фактът, че се раждаме с вътрешното убеждение, че животът трябва да бъде чудесен, богат и прекрасен. Когато бях на шест вече знаех, че животът трябва да бъде такъв. Но когато гледах нещата около себе си, виждах бедност, мръсотия  и грозота. Това беше голям проблем за мен. Не можех да се приспособя към подобен живот, защото не ми харесваше. Има един филм „Дни на вино и рози”, не зная дали го помните. Във филма има една много силна сцена, която дълбоко ме вълнува всеки път, когато го гледам. Жената отива при бившия си мъж в дома му, за да го уговори отново да започне да пие. Той е отишъл в Анонимни Алкохолици и я моли тя да го последва, за да познае един съвършено различен начин на живот. Тя дълго стои мълчалива и гледа през прозореца. Оттам се открива чудесен изглед към Ню Йорк. А после казва: „Не мога, не мога, не мога! Когато гледам трезвена през този прозорец всичко ми изглежда евтино, мръсно и грозно. Но когато гледам през него пияна, всичко е прекрасно!” Двадесет и пет години можех да издържам да гледам всичко около себе си, единствено ако бях пиян. Това беше за мен много сериозен проблем. Мисля, че и с вас е било така.

И последно (всъщност общите ни черти са много повече, но ще споменем само тези три), това сигурно ще ви прозвучи доста нелепо, щом излиза от устата на алкохолик, моля не го споделяйте с психоаналитика си. Ние сме необичайно чувствителни хора. Как ви се струва? Ние, които обичайно се напиваме толкова много и се валяме из канавките и калта, из собствените си мръсотии, така че и свиня сигурно не би легнала до нас!  Ние сме много чувствителни хора. Ето защо всички психиатри ни определят като „емоционално недоразвити”. Не вярвам в това! Мисля, че нашата способност да чувстваме многократно надвишава тази на който и да е психиатър. Ако един психиатър дойде при мен в момент, когато лежа пред прозореца си толкова пиян, че не мога да стана от пода и ме чуе да ридая заради красотата на залеза, той ще каже: „Емоционално незрял”. Той не е наясно, че аз просто не мога да издържа цялата тази красота. Не пия вече от 29 години и преди една година се озовах на един хълм близо до Луисвил, щата Кентъки, до река Охайо. Това се случи през октомври. Цветовете на дърветата превръщаха мястото в нещо прекрасно и приказно. Красотата се разпростираше на мили около мен. Седях в колата сам и плачех. Беше толкова фантастично хубаво, че просто не издържах. Ние не сме емоционално незрели, ние сме необичайно чувствителни хора.

Абсолютно съм убеден, че при всички хора, които са като нас, освен алкохола са налице и другите характеристики на алкохолизма. Всичко, което ни е нужно, за да се гътнем е само малко алкохол... Малко ли ни е, че още от раждането си ние не сме способни да се приспособим към живота около нас. Такива като нас стават свещеници, проповедници, монаси или наркомани и алкохолици. И това не е защото така искаме, а защото по друг начин не можем. Искаме да сме съпричастни към всичко, което ни заобикаля, но все сме отстрани. Ето в това е нашият проблем: душевното ни безпокойство.

Наскоро бях на погребенията на няколко човека и както вече ви казах - на две тази седмица; в понеделник и вторник бях на погребения. Преди няколко месеца ме помолиха да кажа няколко думи над гроба на 16-годишно момиче, починало от свръхдоза кокаин. Това е последната мода в нашата страна – кокаина. Момичето умря. Отидох на гробището. Церемонията се провеждаше на гроба, който беше на един хълм. Около гроба се беше събрала тълпа младежи. Не зная колко бяха, но бяха много – целият хълм беше пълен с младежи. Казах си: „Това не е нещо обикновено. Трябва да поговоря на тези младежи.” Първо поговорих малко с родителите и с други възрастни, които бяха там. Казах им, че не вярвам в смъртта и обясних защо. А после започнах да си говоря с младите хора.

Изказах им дълбокото си съчувствие, защото и аз като тях се бях родил в общество, което не разбирах и към което не можех да се приспособя. И че когато навърших 19 години намерих своя начин да се чувствам комфортно в това общество и през следващите 15 години използвах изцяло външни стимуланти - алкохол и хапчета, за да реша проблемите си. Да, този начин работеше 15 години, но след това се обърна срещу мен и се превърна в основния ми проблем. Следващите десет години ме заставиха да търся решение на проблема си и аз в крайна сметка го намерих. След това разказах на децата, че ще е страхотно, ако разберат, че има решение, което винаги е в нас. Казах им: „Когато сте под въздействието на алкохола или наркотика ви се струва, че сте намерили решението и можете да се справите с всичко. Но когато въздействието на стимуланта премине, решенията изчезват. Няма ги, разберете го. Но има едно решение, което остава с вас и то е толкова по-хубаво от всяка една дрога, че ви остава само да се радвате, че го има. И няма да ви е нужна поредната доза, за да се почувствате отново добре. Просто трябва да решите, че искате да откриете това решение и да положите малко  усилия в тази посока – и ще го намерите. Има много хора, които са готови да ви помогнат за това. И ако го направите, смъртта на това момиче може и да е оправдана.”

Майката ми позвъни в началото на седмицата за първи път след погребението и ми каза, че учителите и учениците са започнали да правят сериозни опити да намерят смислена замяна на целия този товар. Разказа ми за един човек, който е предоставил дома си на младежите в Лагуна Бийч и че те искат аз да отида при тях в петък. Не е ли чудесно, че те търсят с какво да заменят дрогата?

Искам да ви разкажа една малка история. Още преди раждането на Анонимни Алкохолици живял младеж на име Роланд и бил алкохолик. Той ходел да се лекува при доктор Карл Юнг. Напълно е възможно и до днес д-р Юнг да си остава най-великия психолог в света (ако бях учен щях да го твърдя уверено, но не съм). За мен той е много висок връх. Бил на нивото на Фройд и Адлер, но имал едно свое жизнено решение, което се различавало от подхода на останалите психиатри. Роланд се лекувал при него, но всеки път когато се връщал у дома състоянието му се влошавало. При едно от своите завръщания Юнг му казал: „Медицината направи за вас всичко, което бе по силите ѝ, но повече не може да ви помогне. Психологията направи за вас всичко, което бе по силите ѝ, но и тя не може да ви помогне. Считам за свое задължение да ви кажа, че единствената надежда за вас е да преживеете духовно пробуждане, което може да ви спаси. Това е единственият ви шанс.”

Това се случило малко преди да се появи АА. В крайна сметка Аби отишъл при Бил, а после Бил чул присъдата на д-р Силкуърт. Оставали му шест месеца живот, а после жена му щяла да бъде принудена или да го погребе, или да го затвори в лудница. И той се помолил: „Господи, дай ми знак, че те има.” Нещо се случило и Бил изтрезнял. И никога повече не сложил капка в устата си. Бил и д-р Боб и още няколко човека извели формулата и доказали, че тя работи, ако ти работиш по нея. После вложили всичко това за нас в книгата „Анонимни Алкохолици”. Известно време след това Бил разбрал за Роланд и за неговия разговор с д-р Юнг за духовното пробуждане, което било единствения му шанс.

Бил написал писмо на д-р Карл Юнг в Цюрих, Швейцария, в което се интересувал откъде докторът знае толкова много за алкохолизма, за да обясни толкова правилно на Роланд какво е необходимо да направи, за да се избави. Д-р Юнг написал в отговор на Бил, че винаги е знаел, че проблемът при алкохолиците е необходимостта им да са заедно с останалия свят и невъзможността да го постигнат, вечното търсене на единство с нещо или някого. Алкохоликът търси такова приобщаване, но не може да го намери. Той дори цитирал една от любимите ми фрази: „Както еленът копнее за водните потоци, Така душата ми въздиша за Тебе, Боже.” Той винаги е знаел какъв е проблемът на алкохолика – опитите му да се приобщи към живота около него и с Бог, който го е създал. И когато алкохоликът открива бутилката, тя се превръща в онова, което не му е достигало. Тя му позволява да живее малко по-комфортно със самия себе си и с останалите. Той намира химическо единство и то работи срещу проблемите, докато самото то не се превръща в проблем. Проблем, който може да бъде решен единствено по духовен път. Това е изумително и повечето от нас са съгласни с него.

И ето още един случай, от който ме побиват тръпки. Това е фантастично, удивително. Роланд, като чул за това, постъпил в Оксфордската група и изтрезнял. После срещнал Аби и го завел в Оксфордската група. И Аби изтрезнял. Аби отишъл при Бил – той изтрезнял също. Ето къде виждам аз пръста на Бог. Нашата история прави очевидно съществуването на Бог. От д-р Юнг към Роланд, през Аби, до Бил. От Бил към д-р Боб, а от Бил и д-р Боб към нас. Колко ни провървя само! Мисля, че ние с вас сме най-големите късметлии в историята на човечеството. Защото, разбирате ли, ние сме длъжни да намерим решение, ако не искаме да умрем. Ние сме длъжни – за да намерим Бог, за да си върнем жените, за да си върнем любовта на децата си. В много случаи, както и в моя, ние даже не търсим здраве, а само начин, чрез който да успеем да останем трезви днес, за да имаме поне малко време да изчистим репутацията си. И разбираме, че формулата на трезвеността и формулата за добър живот, както и Божията формула са еднакви. И намираме решение, което прави химикалите излишни и което присъства не само, когато сме на нашите сбирки. Когато си тръгнем, то си тръгва с нас и повече не сме самотни.